Две морета

Днес искам да говоря за две морета. Става дума за две случки, които са тясно свързани с две морета. Първата касае изхода на евреите от Египет през Червено Море. Бог обещава, че с „издигната мишца”, ще изведе своя народ от Египет и тази „издигната мишца”, която е метафора за силова намеса от страна на Бог, се стоварва върху Египет по много драматичен начин. Жаби, въшки, вода превърната в кръв, скакалци, град и огън от небето, тъмнина. Забравям ли нещо?

― Първородните.

А, да! Първородните, които избива ангелът на смъртта. Това е вече твърде много и египтяните отпращат евреите да си ходят. Като че ли въпросът е решен. Те си тръгват. Завинаги. Изход-ът е в ход и те се движат към Обещаната земя, за да не се върнат никога повече в Египет. Бог ги води. И тук става интересно. По онова време Суецкият канал не е бил построен и е можело да се премине в Синай по суша. Бог обаче ги вкарва в едно дефиле, което има само един изход ― неговия вход. Отпред е морето, а отстрани планини. Пристигайки на това място евреите с ужас разбират, че египтяните са размислили и Фараонът е пратил войска по петите им. Отзад войска, отпред море. Добре, нямаше ли Боже друг начин? Друг начин, по който да ги изведеш от Египет? Защо е било нужно толкова драматично да става този Изход? Какво искаш да ни кажеш с тази твоя постъпка?

Считам, че Бог иска да ни покаже, че нашият Изход от света/Египет винаги е драматичен. Точно когато мислим, че старият ни живот на роби на греха е привършил, Египет/светът се мобилизира и се опитва да ни върне, да ни постави пак в робство. Изход-ът от ситуацията обаче не е ние да преминем по суша в Синай. Изход-ът, който Бог е приготвил е демонстрация на сила от негова страна и демонстрация на вяра от наша. Бог нарочно ги вкарва в това дефиле, с което показва модел на това какъв ще е Изход-ът от света/греха/Египет за всяко божие дете. Изход-ът няма да е плавен и мирен преход, няма да е гладък, следващ добре позната схема и „произведен по стара традиция”, няма да е Изход, който да е безметежен и нежен, няма да е Изход, който да е продукт на урегулирано и регламентирано „справяне с греха/света” по един институционален начин. Не! Изходът на божиите чада от този свят е винаги драматичен. И Бог нарочно го прави така и нарочно го иска така. Иначе щеше да е по суша. А не през морето. Бог нарочно го направи да е така ― за да ни остави пример и да ни говори и днес какъв е Път-ят му. Божият Път минава винаги от там, където няма човешки път. И наистина ― няма човешки начин, по който да се справиш с греха и Египет. Просто няма! Нужно е нещо драстично да се случи, нещо, което превръща Изход-а в освобождение от робство ― каквото действително той е!

И какво става после? Евреите са били, както се досещате ужасно изплашени, аз помня как бях изплашен, когато излизах от матрицата на този свят. Сигурно им е идвало покорно да се върнат в Египет, само и само да останат… „живи”. Живи роби тоест! И аз имах такъв момент в моя личен Изход. Фараонът много силно ме притисна и бях на крачка да се върна. Пред нас море, зад нас ― колесници. Добре, какво прави Мойсей в този момент? Вика към Бога. Той е добрата част от нас, онази нова част от нас, онзи нов човек в нас, който наистина иска да бъдем ние свободни хора. Той вика към Бога, на самия бряг на морето. И какъв е божият отговор?

Изход 14:15 ― „Тогава рече Господ на Мойсей: Защо викаш към мен? Кажи на израилтяните да вървят напред.”

„Защо викаш към Мен?”. Ха! А какво друго се очаква от вярващия в такава ситуация? Новият човек вътре в нас вика към Бог да ни избави, а божият отговор понякога е доста странен за нас. Защо викаш? Защо се молиш? Кога Господ НЕ иска да му се молим? Ами когато е моментът просто да „вървим напред”. Кажи на израилтяните да вървят напред. Защо викаш? Какво си се уплашил? Тръгвайте напред! ОК. Но отпред е морето! Е, да, отпред е морето. Това е дилемата ни. Това е и пътят, който избрахме, когато Бог ни избра, за да бъдем християни ― да вървим по Път, който е невъзможен за човек, защото този Път се разкрива само на вярващия, който „върви напред”, Пътят се открива и разкрива, става видим и ясен, когато ти направиш първата крачка с вяра. Тогава морето се отваря. И Път се оказва, че има. Но за мнозина става така, че Пътят никога не се разкрива пред очите им, те седят и плачат, и се молят, и викат на брега на Червено Море, и се намират в нещо средно между робство към греха и свобода в Духа, защото никога не чуват този призив: „Защо викаш? Върви напред!”. И ако не е божият милостив промисъл към тези хора ― грехът/Египет да е провиденчески възспиран от огнен стълб ― те биха били наистина лесна жертва. Въпросът е, че не можем да спрем да се движим. Морето се отваря само пред вървящите напред.

Обещах ви две случки и две морета. Втората се развива в едно по-малко море, което е едно голямо езеро ― Галилейското. Макар и само езеро, казват, че ветровете, които внезапно могат да слязат от Ермон и от Голанските възвишения, могат за минути да го превърнат в центрофуга, някаква фуния от вълни и пяна. Случката я знаете ― учениците пътуват към отсрещния бряг, към Декапол, генисаретската земя иначе казано. Разразява се буря, учениците гребат, а Исус… спи. Спи уморен. Уморен от изцеления, при които чувстваше, че „сила излиза от Него”, уморен от проповеди, които го изцеждаха, защото не бяха просто думи, а Живот, който бликаше от Него към света ― и такива трябва да са истинските проповеди ― изливане на душата на говорещия. Исус спи. Учениците са уплашени и искам да ви кажа, че те не са били като нас. Аз и ти сигурно щяхме на втората минута да се паникьосаме. Аз съм се возил на платноходка в Холандия, по каналите, и бях доста стреснат. Това обаче са рибари, които бяха виждали всичко в това езеро-море. Живота си бяха прекарали в бурите му. Познаваха го. Но се изплашиха! Сами разбирате каква буря е била. Загубват вяра, че ще стигнат до другия бряг! И го събуждат. „Учителю загиваме!”. Той става, заповядва на бурята да утихне и настава голяма тишина. Познато нали? Но вижте думите му след това! Не им казва: „Спокойно, всичко е под контрол, трябваше по-рано да ме събудите, да ме призовете, много се забавихте, нима не уповавате на мен и помислихте, че сами ще се справите с такава буря?”. Определено не! Думите му са с укор: „Къде е вярата ви?” ― т.е. трябваше да продължите да се движите, „да вървите напред”, знаейки, че щом съм с вас на лодката, макар и безмълвен, вие ще стигнете до другия бряг. Исус ги упреква, че са се обърнали към него по този начин ― в страх, в отчаяние, в ужас, с изцъклените очи на отчаянието, с щръкналите бради на хора, погледнали смъртта в очите. Упреква ги, че са го събудили. В страшното изпитание Исус заявява, че е трябвало просто да вярват… и да гребат колкото сили имат ― разбирай отвъд силите си ― понеже е ясно, че бурята е била свръхестествена и дирижирана, така както бе дирижирано евреите да се изправят пред непрекосимото Червено Море.

Когато си изправен пред нещо, което е отвъд силите ти, какво правиш? Викаш към Бог? Молиш се в страха си? А дали Бог иска това от теб в този момент? Какво искаше да каже Исус с това „къде е вярата ви”? Ами ето я Господи ― обръщаме се към Теб за помощ ― ето я вярата ни! Ха! Очевидно има малко разминаване между нашето разбиране за вяра и неговото в случая. Вярата за Исус в онзи момент е трябвало да се изрази в гребане, а в случая с Моисей ― в ходене. Всеки може да вика, всеки може да се моли, и всеки може в уплах да търси Бога. Не всеки може да стиска зъби, да го преживява вътрешно, да надмогне страха си, да гребе отвъд силите си в транс, в който не знаеш къде е земята и небето, давейки се в пяната на едно необикновено лудо море, не всеки може да тръгне да върви през… море, не всеки може да чува божия глас и водителство, тогава, когато Бог е безмълвен. Не всеки.

Но трябва да ви кажа, че само така можем да пораснем.


* Илюстрация: Christ sur le lac de Genesareth, масло (73 x 60 cm) 1854 г.,  Йожен Дьолакроа (1798―1863), Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк