Днес искам да говоря върху един особен текст. Един от малкото текстове в условно наклонение в миналото. Ето какво имам предвид –
Слушайте люде мои и ще заявя пред вас, Израилю, ако би ме послушал – да няма всред тебе чужди богове. Да не се кланяш на чужд бог, Аз съм Господ твоят Бог, който те изведох из Египетската земя; отвори широко устата си и ще ги изпълня. Но людете ми не послушаха гласа ми; Израил не ме искаше. Затова ги оставих да вървят по упорството на сърцето си, да ходят по своите си намерения. Да ме бяха послушали людете ми, да беше ходил Израил по моите пътища! Скоро щях да покоря неприятелите им и срещу противниците им щях да обърна ръката си, даже богоненавистниците щяха да се преструват за покорни Господу, а благоденственото време на моите люде щеше да трае завинаги. Той щеше да ги храни с най-изрядната пшеница. И с мед от скала щях да те наситя. (от псалм 81)
Условно наклонение в сегашно време имаме, когато е налице условие за изпълнението на някакво действие – бих купил домати, ако отида на пазара. От отиването ми зависи дали ще имам домати. Но още не е късно – отида ли, домати ще имам. Не е невъзможно. Когато обаче имаме условно наклонение в минало време условието за изпълнение на основното действие не се е изпълнило и следователно възможността не се е състояла – ако бях отишъл на пазара вчера, щях да си купя от хубавите домати (но ето на – не отидох и днес нямам домати).
В този псалм Бог говори в минало време в условно наклонение (и прави впечатление колко убеден е в евентуалното и несъстояло се развитие на нещата). Говори как е щял да помогне на евреите срещу „неприятелите им, противниците им, ненавистниците на Господа“. Как е щял! Но не е. Защо? „Не послушаха гласа ми, Израил не ме искаше, затова ги оставих да си трошат главата…“. Условието не било изпълнено – Израел не ходел в пътищата на Бога. Не искам да се впускам в обяснения дали е можел или не. Интересна ми е една друга думичка тук – „СКОРО“!? „Скоро щях да покоря неприятелите им“. А… колко скоро Господи си щял да го направиш? Понякога се отчайваме в очакване на Божията намеса. Не ни достига съвсем малко. Мъничко! Често се случва, когато се прибирам жена ми да ми звънне, за да ме пита къде съм, когато съм или в гаража или на входа, или дори на вратата. (Напоследък и на мен ми се случва да ѝ звънна така. „Ало, КЪДЕ СИ?“, „На входа!“. Работата е там, че когато ни се струва, че Бог закъснява не му звъним, ами му оставяме бележка – „Чаках те (напразно), тръгвам си (ти закъсня)“. Но онова, което ни се струва закъснение, Бог го разглежда по малко по-различен начин. „Скоро щях да се намеся“, казва Той. Да, ок, но пак да попитам – колко скоро, Господи? И защо не веднага и „навреме“? „А какво значи навреме?“, ни отвръща Господ…
Да, впрочем, какво значи Бог да ти помогне „навреме“? Кога е „навреме“? Да се намеси, така че да не се срещнеш въобще с неприятеля ли? С противника, с богоненавистния? Но понякога това си самият ти! Да не преживяваш вътрешни терзания, борби, въпроси? Да те заобиколят, да ти се размине, ако е възможно? Но тогава как би станал свидетел въобще на Божествения промисъл? Да, на Божествения промисъл!
Мисля, че ни липсва хоризонт във възприятията. Не виждаме надалеч и нашироко. Доста пречки има пред очите ни. Но каквото не могат да видят очите ни, били те и най-просветлените духовни, вътрешни очи, го вижда вярата ни. Не, нека кажем не вярата ни, а РАЗБИРАНЕТО ни, за един Бог, който има широк хоризонт и вижда всичко. „Да беше изтърпял още малко, да беше изтраял…“ – Ъ-ъ! Не! Не това казва Господ!!! Това не е начинът, по който Бог ни насърчава. Той казва нещо по-различно – „това, което на теб ти се струва като ‘изтрайване’ и ‘изтърпяване’, докато се намеся ще ти изглежда по различен начин, ако разбереш, че това преживяване е НЕОБХОДИМО за теб. За мъдрост, за опит, за знание, за смирение, за да видиш славата Ми“. Ние обаче решаваме, че „много сме чакали“ и… вегетираме. Ами да, защото докато не Го дочакаш, всичко е някак наполовина, недовършено и повърхностно в живота ти! Ужким вярваш в Него, но си изпуснал часа на срещата си.
Ето един друг текст:
Всякога благодарим на Бога за всички ви и ви споменаваме в молитвите си, като си спомняме непрестанно пред нашия Бог и Отец вашата работа с вяра и труд, с любов и твърда надежда в нашия Господ Исус Христос. Понеже знаем, възлюбени от Бога братя, че Той ви е избрал, защото нашето благовестване между вас не беше само с думи, но и със сила, със Светия Дух и с голяма увереност, както и знаете, какви се показахме помежду ви заради вас. И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух; така щото станахте пример на всичките вярващи в Македония и в Ахая. Защото не само се прогласи Господното слово от вас в Македония и Ахая, но се разчу навсякъде и вашата вяра в Бога, така щото няма нужда ние да казваме нещо за нея. Защото самите те разказват за нас, как ни приехте и как сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог и да очаквате неговия Син от небесата – същия Исус, когото Той възкреси от мъртвите и който ни избавя от идещия гняв. (от IСолунци 1)
Тук няма условности. Тук всичко се е случило действително. Няма ‘ако’, няма ‘щеше’. Просто тук всичко е истина. Но това, което прави впечатление е, че в първия текст има евреи, които се колебаят да изберат Бога и накрая избират идолите, а във втория текст се описват гърци, които отхвърлят идолите и избират Бога на Израел.
Но може би малко контекст е нужен все пак! В първи век християнството не само е звучало като „ония глупости“, но то е звучало и като „ония еврейски глупости“ в ушите на обикновените гърци. Нали, за някой си, който умрял и после възкръснал, от Галилея! В такъв контекст някои солунци така посрещнали апостолите и тяхната добра вест за спасение, че Павел мимоходом уточнява, че за вярващите в Солун не било нужно да се говори много, защото за тях говорели всички! И всички знаели колко вярващи са те след като по-нататък описва как те не трепнали при разграбването на имота им, напротив – приели го с радост!??! Да… колко хубаво би било и за нас приятелите и близките ни да говорят като за вярващи хора и вярата ни да е позната на всички…
Но да се върна на идолите. В древността това не са били поп изпълнители. Хората са били така да се каже зависими от страха си от боговете. Посаждаш ли дърво, трябва да уважиш съответното божество. На път ли тръгваш, провери кой бог отговаря за това и пожертвай. Жениш син? Не ти мърда да похарчиш цяло състояние в съответния храм и т.н. Това е именно зависимост от страха от неизвестното. Затова аз мисля, че и едното „да чукнем на дърво“ е идолопоклонство, защото произлиза от същия страх пред неизвестното и е плод на същото неосъзнато усещане (дори у гордия ни съвременник), че човек е зависим от невидими фактори. Но не това е проблемът в идолопоклонството – проблемът е, че осигурява някакъв вид успокоение на поклонника, че ето на – пожертвал е на бога или богинята, чукнал е на дърво (древногерманска практика), т.е. ВСЕ ПАК НЕЩО Е СТОРИЛ, за да подреди по възможност благоприятно невидимите фактори, които могат да му повлияят. И това е страшното – че вместо да ни отведе до истинския Бог, страхът от свръхестественото бива притъпен и укротен от някакъв безсмислен акт.
А ето ги сега тези солунци изведнъж – в храмове не ходят вече (и под масата не почукват), а нито се боят от неизвестното, нито им липсва радост в живота. Напротив посрещат „неприятелите“ си, „противниците“ си и „богоненавистниците“, без да се боят, макар и – внимание – „сред много скърби“.
Превратностите карат някои да напишат прощална бележка на Бога с обвинение, че са се начакали и така изпускат на косъм срещата си с Него, други обаче сред самите тези превратности и дори скърби, приемат „словото с радост, която е от Светия Дух“.
А това пък какво е? Какво е Светият Дух за теб? Стои ли реална сила зад това име или е само символ без съдържание, гълъб с клонка, мир, човешки благопожелания? Само ти можеш да отговориш на този въпрос.
Представих ви два текста – единият описва тъжното състояние на пропусната възможност за среща, а в другия се описва как всяка възможност да се срещнем с Бога бива уловена от тези, които Го познават. Те превръщат във възможност онова, което повечето смятат само за „скръб“. Да, за тях също е скръб, НО Е И НЕЩО ПОВЕЧЕ. Може би е възможност да се докоснат до онзи „Човек на скърби и навикнал на печал“, който (невероятно!) обаче казва „моя мир ви давам, Аз не ви давам както светът дава“!?
Искаш ли да ядеш „мед от скала“? Знаеш ли как се добива той? Е, не е без пчели, въпросът е, че много често ти виждаш само скалата, но не и пчелите.