Смирение

От известно време искам да разгледаме две думи ― смирен и примирен. Наистина тези две думи ме преследват от дни и ми говорят някъде навътре, надълбоко. На български те са много близки, делят ги само различни представки ― с- и при-, иначе и в двете присъства думата ‘мир’. Разбира се на всеки е ясно, че макар и близки, тези две думи означават различни състояния, но бих искал да разберем колко различни наистина. Нека прочетем първо един текст от 2 Коринтяни 7 глава (превод на ВЕРЕН):

6 Но Бог, който утешава смирените, ни утеши с идването на Тит.
7 И не само с идването му, но и с утехата, с която той беше утешен чрез вас, като ни извести копнежа ви, плача ви, ревността ви за мен, така че аз още повече се зарадвах.
8 Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време.
9 Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас.
10 Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт.
11 Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо.
12 И така, ако ви писах, не ви писах заради този, който беше оскърбил, нито заради този, който беше оскърбен, а за да ви се яви пред Бога нашата грижа за вас.
13 Затова ние се утешихме и освен тази наша утеха се зарадвахме още повече заради радостта на Тит, защото всички вие сте освежили духа му.
14 Защото, ако съм му се похвалил с нещо за вас, не бях посрамен; но както всичко, което ви говорихме, беше истинно, така и похвалата ни с вас пред Тит излезе истина.
15 И той още повече милее за вас, като си спомня послушанието на всички ви и как сте го приели със страх и трепет.
16 Радвам се, че във всичко мога да разчитам на вас.

Днес много се говори за радост. Радост в Духа, радост в Бога. Мое дълбоко убеждение е, че човек без радост не може да живее и дано това, че често поставям под съмнение израза и изворите на радост по църквите, да не ми е спечелило образа на някой вечно недоволен, постоянно съмняващ се, скептичен и въобще неприятен чичко с претенции за проницателност. Така или иначе това е за предпочитане пред онова лековерно отношение към християнския живот като към една ‘божествено помазана’ халелу-вантюра, в която Бог от пазител, какъвто Той наистина Е, е превърнат в уредник. Безрадостният човек е слаб християнин, защото не разбира, че бремето на Исус е леко, а игото му ― благо, но пък човекът, преследващ обезателно радостта в Духа, дори тогава, когато Духът е наскърбен, е в още по-лошо положение ― неговата радост не е в Духа, дори и да е в името на обещаната от Духа радост. Защо въобще се задълбавам в това, като някакъв досаден психолог? Защото живеем в свят на лъжа, защото дяволът не е мит, защото тъмните сили са реалност и ако има някой, който да е на мушката им, това са именно християните. Тяхна главна цел е да променят мисленето на християните. Така е било и с коринтяните. Павел им пише писмо, с което се опитва строго да им покаже в какво са се отклонили от истината. Те се наскърбяват. Това е изглежда много решаващ момент. Криза някаква. Самият Павел казва „Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време”, т.е. Павел в един момент се е уплашил да не би писмото му наистина да има трайни отрицателни последици и да тласне коринтяните далеч от това „трудно учение”. Притеснил се е, казвал си е сигурно ― „Какво направих? Защо ги спънах? Сега как да възстановим вярата им, доверието им в нас?”. За известно време, самият Павел се е бил ‘поразкаял’ за писмото си. Това време е било времето, в което се е разиграла най-истинската и най-класическа борба в християнското сърце, в случая това на коринтяните. Това е моментът, когато се срещаш с истината за себе си и тя, естествено, е оскърбителна. Докарва скръб. Не радост. Самата радост се явява следствие, функция от избора, който правиш, когато си наскърбен. Бог търси този избор, Бог търси тази истинност. Човеците търсят радост и щастие на всяка цена. Ако Бог нарича себе си Любов, ние човеците сме готови пък всяка любов да наречем Бог. Защото сладострастието не касае единствено плътта, но повече духа ни ― това е онова ненаситно преследване на ‘приятно преживяване’ и когато то е облечено в религиозни дрехи, толкова по-добре. Не може ли Бог да даде радост даром и без да има нужда от такива ‘избори’, ‘вододели’, ‘скърби’? Не е ли Той Любов? … Такива са въпросите, които задава незрелият християнин. Зрелият чете библията и намира в нея истината, за себе си, за хората, за Пътя, начертан от Исус и извървян от един Павел например, който повлича след себе си хиляди християни, сред които и коринтяните. Дано повлече и нас. Дано!
Павел наскърбява читателите си, което пък наскърбява и самия него, но само за малко. Когато читателите му правят правилния избор, у тях идва радост, у Павел също идват утеха и радост. Защото Истината винаги е изстрадана, винаги е платена.

„Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние”

Естествено, че Павел не се радва на наскърбяването на коринтяните, защото християнството не е да бъдеш самоцелно скръбен, тъжен, лишен и смазан. Тези, които се радват в някакво постоянно състояние на оскърбление и дори наричат това подвиг, имат нещо сбъркано в духа си. Не, Павел се радва на резултата от наскърбяването. То казва „ви доведе до покаяние”. Понеже казва „вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас”, т.е. всичко е излязло за добро, поради отношението спрямо скръбта, което са показали коринтяните. Павел се радва и заключава, чрез един от най-известните стихове в новия завет ―

„Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт”.

Тук нещата са много наситени, Павел въвежда идеята за два вида наскърбяване, за два начина на преживяване, които външно изглеждат като един и същ ― човек е просто скръбен, но вътрешно те са коренно различни. Когато човек се огледа в божието огледало може или да съжали, че е толкова грозен в божиите очи, или да съжали, че е толкова грозен по принцип. Двете реакции отвеждат в различни посоки. Но вижте как ги нарича Павел ― скръб по Бога и светска скръб. Навежда ли ви това на мислене в категориите горе/долу? Бог е горе, светът е долу. Когато човек е скръбен по Бог, той поставя на първо място небето, спасението си, всичко божие, всичко, което не е от този свят и което може би този свят счита за глупост, за напразно губене на сили, всичко, което този свят презира. Когато човек скърби със ‘скръбта на света’, това говори за скръб по нещо от този свят, по нещо, което преминава, временно, тленно, за да не кажем противно на Бог и грешно. И аз твърдя, че ние избираме как да посрещнем противоречията в живота, твърдя, че можем да изберем начина, по който скърбим, защото според определението на Павел, начинът по който сме наскърбени се вписва в този изначален християнски избор, който е ― искам ли да отида на небето, да се спася или нещо от този свят ми е по-скъпо?

„Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо”

Харчат се пари, правят се програми, изпълняват се планове, организират се конференции, срещи, възлагат се надежди на тази или онази християнска инициатива, с една едничка обявена цел ― изграждането на траен христов характер у светиите. И какви са резултатите? Няма да коментирам. А начинът да се расте, и то с големи крачки, винаги е бил там ― в Библията. Вижте какво произведе у коринтяните наскърбяването им от това, че са се оказали в действителност едни посредствени и плътски християни, както със сигурност ги е описало писмото на Павел. Рядкост е Павел да възкликва възрадван, освен пред божиите планове, например за Израел. Тук обаче Павел е страшно насърчен ― „какво усърдие породи във вас, каква защита (себеочистване), какво негодувание (срещу греха), какъв страх (от Бога), какъв копнеж (за святост и истина), каква ревност (за Бога), какво наказание (на греха)”. Да, само какви! Този текст ни представя израстването на коринтяните. Израстване породено от… скръб. Дали няма нещо сбъркано в християнските програми, които никога не постигат това, което Павел постига с едно писмо? Кое се оказва по-заслужаващо да бъде употребено от Духа ― едно писмо на Павел или безкрайните схеми, инициативи и прочее?

Примиреният и смиреният човек, външно също много си приличат ― и двамата не роптаят. Продължават напред, единият обаче има стоическата мъдрост на Соломон, в която няма радост, а другият е човек с радост и с душа, пусната на свобода да се рее в един необятен простор, който не може да бъде описан в думи, защото не може да бъде разбран от човешкия ум. Простор голям, като Божий мир.
Примиреният си казва: „Е, какво пък. Ще продължим и така. Ще се оправим. Няма страшно, човек не може всичко да има. Живи и здрави да сме“.
Смиреният… нищо не си казва. За него въпросният дразнител, въпросното препятствие не е вече обект на размисъл, пред него се е открила ДРУГА ГЛЕДКА, която го е пленила и е засенчила всичко друго. Той не само, че е надмогнал трудността, скръбта, препятствието, противоречието, пред което е бил изправен, той е вече далеч напред. Той не е в при-мирие, той е с-мир-ен. Той не е във временно затишие, в едно напрегнато очакване на следващия ‘удар на съдбата’, но е ‘с мир’. Той е в мир. С Бог, със себе си, с живота си. Той не оплаква, както примиреният, съдбата си, участта си, ориста си, пропуснатите възможности, отлетялата младост, лошия си шеф, неразбрания си партньор в живота, лудите съседи и т.н. Те вече НЕ МОГАТ ДА ГО ДОКОСНАТ, защото смиреният човек НЕ Е ТУК. Павел говори за „Бога, който утешава смирените”. Смиреният човек знае, че е смирен и не се срамува да го каже. Той познава, че е смирен по мира, който има в сърцето си при всички обстоятелства.

Търсиш радост? Мир? И аз ги търся.

Нека ги търсим заедно.

При Павел и при коринтяните.


* Илюстрация: Христос на кръста, черна и бяла креда (368 x 268 mm), ок. 1540 г., Микеланджело Буонароти (1475―1564), British Museum, Лондон