Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш.
Такива стихове има много. Проповедниците ги обичат, защото съдържат накратко животоспасяваща истина и призив. Тъжното е, че както с други велики истини в Библията и тези стихове се превръщат в част от библейския жаргон. Например разделението на праведни и нечестиви е едно друго клише в Библията, което не е по-малко наситено с божествен смисъл, но не е винаги добре разбирано и приемано.
Общо взето „спасението” е понятие, чиито смисъл най-лесно става жертва на забвение.
Именно забвение.
Това е повече от забравяне. Човек просто в един момент се прощава с усещането, което трябва да поражда тази думичка — спасение.
Именно усещане.
Защото вярата ни в Исус Христос не е набор от богословски истини, с които ние изучилите се и проучилите ги се съгласяваме великодушно. Спасението е онзи неописуем и извънземен дар, който вечният Бог подарява на нас — безнадеждно болните. Трябва ли да застанем на мястото на прокажените в Израел или на бесноватите, или на обречените на смърт, за да осъзнаем (наново) какво ни дарява Месия? Загубили сме усещането какво е спасението. Затова сме и неблагодарни. Неблагодарни за съпрузите и съпругите ни. Неблагодарни за децата ни. Неблагодарни за работата ни. Неблагодарни за църквата ни. Неблагодарни за съседите ни. Неблагодарни за роднините ни. Неблагодарни. Неудовлетворени. Не-…
В един момент, „спасението” също става абстрактно понятие. Какво е „спасението” в крайна сметка в ежедневието ни? Че не крадем? Не убиваме? Не обезателно. Просто думата „спасение” в християнския си смисъл има много велико и много съдбовно значение. Човек очаква като я чуе и като я приложи спрямо себе си да се случи нещо необикновено, нещо наистина хубаво. Както беше в първите дни на вярата ни. Но ето днес, тези дни са далеч назад и спасението е все повече и повече част от духовната ни биография, отколкото настояща съдба.
А стихове като посочения намират място в благовестието и проповедите ни, но не трогват издъно сърцата ни. А някои ще кажат, че така и трябва, че вече сме спасени, че те са си точно затова предназначени тези стихове, за езичниците, каквито бяхме и ние и т.н. Впрочем трудно е да се спори с такива опоненти. Защото е трудно да се спори с различно усещащите. Именно усещането, а не богословието ни, ни прави различни от подобни опоненти. Те са доволни от състоянието си на спасени, а това, че не се чувстват такива или че самото понятие не буди в тях ревност и благодарност към Бог, не ги притеснява. Ще ви кажат: „Не е важно какво усещаш, важно е какво Бог е обещал.“
А аз пък казвам, че е важно какво усещаш. Усещаш ли спасението?
Защото спасението, слава Богу, има своите ежедневни измерения и не се съдържа единствено в онези еднократни актове на вярата, колкото и наситени и Божествени да са те — покаянието, кръщението, кръщението в Светия Дух, причастието с неговите единствени по рода си действия (като измиването на братските крака например), целящи възвисяването на характера ни.
Не. Спасението има и съвсем ежедневни, екзистенциални измерения. Интересно е да се взрем и да проумеем какво се крие зад думи като:
Но пак тя (жената) ще се спаси чрез чадородието.
Това звучи доста различно от идеята, че спасението е автоматичен и еднократен акт на изповед и последващо кръщение. Нали се сещате: „Повярвай и ще се спасиш“ и така нататък. Цяла християнска култура се гради на това привилегировано положение на спасения… по благодат, разбира се. Дай Боже да е винаги осъзнато и дълбоко това „себечеститене”, както го нарича Павел. Така или иначе, можем да се надяваме на каквото искаме, истината е, че в ежедневието християните не разбират спасението като продължаващо развитие, като едно безкрайно вкусване на благодат и воюване, или ако го разбират така, то е винаги обусловено от „духовните си носители” – благовестие, пост, молитва и т.н., всички те директно свързани със Словото и неусетно все по-малко обвързани със смяната на детски пелени, с чакането на съпруга(та) да се върне от работа, с това да занесеш парче кекс на омразната съседка, с това да не злословиш достойните за злословие… но по-скоро да бъдеш благодарен за всичко (1 Сол. 5:18). Спасението е станало част от християнския жаргон, част от християнската култура. Дори за онези, които не изповядват налудничавото и небиблейско вярване, че спасението ни е в кърпа вързано и не се разиграва до последния ни дъх, дори за тях, спасението е със смътни очертания в ежедневието и не е онази очаквана с нетърпение пълноценност в общуването с Духа, не е неукротимия остен за душата, не е необуздавания с никакви християнски приказки духовен страх, водещ към постоянна трезвеност. То вече не е нищо от това, което трябва да бъде спасението в ежедневието ни.
И ето Павел изведнъж въвежда идеята, че спасението не е само чрез „изповядай с устата си и ще се спасиш“, не е само „със сърце човек вярва, с уста прави изповед и се спасява“, не е само „който повярва, ще се спаси“, но е обусловено и от някакъв невероятно земен, невероятно ежедневен, невероятно обикновен фактор – отглеждането на дете. С какво, Боже мой, това спасява жената?
Не беше ли спасението една от любимите ни трансцендентни думички? Не е ли то обект на богословски изучавания, трактати и спорове? Апостол Павел не принизява, а единствено приземява спасението и подсказва по начин, по който само той го прави в едно вметнато изречение, ей така несъзнателно подхвърляйки бисери, че спасението ни зависи от фактори, които не са нито богословски, нито сложни за разбиране, а единствено и само проникващи дълбоко в душата ни в търсене на смирение. Една майка и нейното (нейните) дете (деца). И таткото там някъде.
Боже! Може да се каже какво ли не за тази картина, но как точно и къде да вместим онова, което е толкова богословски издигнато като спасението? Как точно чрез раждането на деца жената се спасява? Къде е жертвата на Христос, къде е благодатта (встрани от дела), къде е изповедта на греховете, къде кръщенията, къде? Там някъде, защото без съмнение, Павел има предвид, че Бог чрез чадородието, чрез децата, мъжа (жената), родителите, роднините, съседите, въздига душата ни да търси разрешение на сложните житейски ситуации единствено и само в Него. Той е подредил и подрежда обстоятелствата, чрез които ни тегли в мрежите си към своето небе. Всяка една брънка от живота ни е нишка в неговата гигантска мрежа. (и като споменах роднините, без съмнение, майка ти е сигурно част от това, което глобално наричаш спасение, но повярвай ми тъщата (свекървата), е също толкова част от твоето спасение, дори само заради това как да намериш Божествен начин да се „справиш“ с нея).
И не се опивайте с вино, следствието от което е разпътство, а се изпълвайте с Духа като си говорите с псалми и химни, и духовни песни, като пеете и възпявате в сърцето си Господа; като винаги благодарите за всичко на Бог и Отец в Името на нашия Господ Исус Христос. Подчинявайте се един на друг в страх от Христос: жените – на своите мъже, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, като Той е Спасител на тялото.
Интересен е паралелът между подчинението на Църквата пред Христос, като пред неин спасител и длъжността на жената към мъжа, като длъжност пред Господ. Павел е категоричен, той изисква покорството на жената спрямо мъжа и иска от нея да му се покорява, както би се покорявала на Господ. Обяснението, което дава е просто по своеобразен, Павлов начин — мъжът е глава на жената както Христос е глава на Църквата. И като че ли това не е достатъчно възмутително, без да си поема дъх той добавя — като само Той е спасител на тялото. Апостолската му дързост в тези (и други) обяснения е толкова очевидна, че те кара да прехвърлиш два пъти през езика си всякакви евентуални възражения. Докато го правиш, бавно започва да изплува картината, която Павел чертае. Казвайки, че Христос е глава на Църквата и спасител на тялото (т.е. Църквата, но той не казва „спасител на Църквата“, а казва „спасител на тялото“), той го прави след като е казал, че мъжът е глава на жената, правейки нея по този начин тялото, на което мъжът е глава. Следователно финалният акорд, за спасението на тялото, елиптично, но съвсем сигурно касае и отношенията между мъжа и жената. Мъжът е спасител на жената, иска да каже Павел. Това не е скандално, поне не повече от други неща, като например, че жената се спасява, раждайки деца. Знам, че това ще разберат само онези, които копнеят да разберат как Бог спасява конкретно, в ежедневието, днес. За онези, в чието съзнание религиозните формули не са оставили място за непринуденост и схващане на алгоритъма на ежедневното ни спасение, всичко, което казвам е сигурно скандално.
Защото откъде знаеш жено, дали не ще спасиш мъжа си? Или откъде знаеш мъжо, дали не ще спасиш жена си?
Ние сме спасители на жените ни и мъжете ни. Ние сме спасявани от мъжете ни и жените ни. Ние сме спасявани от децата ни. А списъкът може да бъде продължен. Ти си спасен, чрез тъщата и тя чрез теб. Ти спасяваш баща си (откъде знаеш синко, че няма да спасиш баща си?) или той теб. Ние сме спасители. Всеки един, всеки ден. В мярката на разпределеното му от Бог всеки от нас е инструмент в ръката на един изключителен Бог, който подрежда пъстра мозайка — едно сложно, и поради това достойно за вечна благодарност, спасение.
В този ред на мисли как да определим съдбата на този, който бие жена си или на тази, която се противи на властта на мъжа си, или на онези, които пренебрегват децата си или тъщата, съседа, шефката и т.н. Тези хора работят срещу спасението си, защото не се огъват пред факторите, които Бог е заръчал за техния живот да бъдат определящи и извайващи ежедневното им спасение (било чрез качествата, било чрез отсъствието им в окръжаващите ги хора, защото, ако си облагодетелстван чрез някого, Бог изпитва благодарността ти за този човек, а ако не си облагодетелстван… изпитва пак същото).
Искаш ли да се спасиш ? Можеш да го сториш веднага и без да цитираш символа на вярата.
* Илюстрация: Детайл от Христос и жената, хваната в прелюбодейство, масло на дъска (24 х 34 cm), ок. 1565 г., Питър Брьогел Старият (1525–1569), Courtauld Institute Galleries, London