Те не виждат

…който наистина беше предопределен преди създанието на света, но се яви в края на времената за вас. И му се поклониха всички земни жители, чиито имена не са написани в книгата на живота на Агнеца, заклан от създанието на света. (Преводен вариант на Откровение 13:8)

Виждали ли сте сляп човек? Несъмнено. Днес те крачат обикновено с едни специални бастуни, опипват тротоара, колите, а понякога и вашите панталони, за да се ориентират. Когато пътуват в автобуса обикновено заемат едно единствено положение, не се въртят да гледат навън, не се обръщат да видят дали не са пропуснали спирката си, може би усещат, но никога не го показват, когато някой минава покрай тях. Стойката им прилича на тази на съсредоточени хора. Липсата на най-важното сетиво ги прави съсредоточени в това да уловят максимално ставащото около тях. Когато ходят, изглеждат съсредоточени в ходенето си, когато пътуват, изглеждат съсредоточени в пътуването и броенето на спирките. Когато се разплащат – в опипването на банкнотите и монетите. Дават вид на хора, изключително съсредоточени в това, което вършат. Но не виждат.

Понякога главите им странно висят или пък приличат на вперили поглед нанякъде. Те обаче не виждат. Животът на слепеца е последователност от действия, с които той се придържа към познатото, сигурното, безопасното, изпитаното. Непосредствените му стремежи са да подсигури нуждите си по възможно най-ефективния начин, защото това са хора, които повече от другите изпитват несигурност. Когато си окръжен от действителност, която не можеш да познаеш с точност, още по-малко да овладееш, се чувстваш уязвим. Разходките в непознати места, качването на непознати рейсове, пазаруването в непознати магазини, всичко това крие умствено и емоционално напрежение за слепия, за разлика от удоволствието, което доставя на виждащия, който открива нещо ново. Не може да се говори за дързост, не бива да се поемат рискове, не знаеш какво може да ти се случи встрани от отъпканите и познати пътеки. Липсата на най-важното сетиво е ин-валидност – прави те не-здрав, не-работоспособен, не-валиден. Ако описанието ми е вярно, то по поведенческите признаци можем да заключим каква е болестта на човека. Ако поведението му е като на слепец, ако ден след ден, неотклонно, той се държи като слепец, най-вероятно той наистина е сляп човек. Връзката, която съществува между болестите и симптомите им, е това, което дава най-често хляб на лекарите и им помага да ни помогнат на нас. Шарка без пъпки е малко вероятна, хрема без сополи и ангина без червено гърло – също. Пъпките, умората и температурата могат да затвърдят картината и да насочат сигурно към диагнозата. Така е и със слепотата, дори да не си лекар, ако неизменно забелязваш у някого поведение на слепец, то най-вероятно той наистина е сляп. Виждащият не се държи като сляп, също както смокинята не ражда репеи.

И между слепците обаче има различни хора. Например някои са по-смели от други в рамките на физическите си възможности. Някои са по-инициативни и в това отношение и те са като нас, виждащите.

Пристигат в Ерихон; и когато излизаше от града с учениците си бяха сред едно голямо множество, а Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя. И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика: Исусе, сине Давидов, смили се за мене! И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене! И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те. И той си хвърли дрехата и скочи та дойде при Исус. А Исус се обърна към него с думите: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам. А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледна и тръгна подир Него по пътя. (Марк 10:46-52)

Това „Дерзай, стани, вика те“ стои много странно в устата на тези, които преди това го мъмрят. Още повече, че човекът „дерзаеше“ преди Исус да го повика при себе си. В този смисъл тълпата, хората, виждащите, здравите, бяха по-невиждащи и по-недръзновени от слепеца. Той беше необикновен слепец. Той, признавам, не отговаря на описанието ми в началото. Няма я онази примиреност, онова привикване с ударите на съдбата. Напротив. Марк описва един човек, който чувства, че в момента изпуска нещо много важно. Вика и крещи сякаш… сякаш животът му минава покрай него и се отдалечава непоправимо, а той го е изпуснал, понеже не го е видял. Все пак, когато разбира Кой минава, меко казано се старае да го догони, да се пребори с недъга си, използвайки гласа си и изразявайки вярата си чрез това „Сине Давидов“ – защото този израз е изваден направо от пророците и е синоним за Месията.

Възниква въпросът защо Исус не се запъти право към него, а го подмина? Всяко действие или бездействие на Христос е било с цел и каква е тя в случая? Кога за последно си чувствал, че Животът минава покрай теб и те подминава? Че най-важните неща, небесните, просто преминават покрай теб и ти не ги виждаш, само ги усещаш бегло, когато четеш Библията или слушаш за Бог и знаеш, че има някакъв решаващ недъг в теб, който ти пречи да се срещнеш с тях лице в лице и да ги преживееш в пълнота? Какво направи когато за последно се почувства сляп? Какво смяташ да правиш, когато отново разбереш, че си встрани от Пътя, по който крачи Живота и си в своето окопано, но некомфортно, познато и сигурно, но безрадостно, изпитано и лесно, но с нищо вдъхновяващо съществуване? Какво правиш, когато разбираш, че очилата, които слагаш, само изглеждат като слънчеви пред другите, а в действителност с тях не пазиш, а криеш очите си, защото са слепи? Вартимей не издържа на противоречието в живота си, не издържа на контраста между това Слънцето да минава до самия него, а той да не може да Го види. Почна да вика. И с виковете си изразяваше борбата си, борбата срещу всички фактори – слепотата в него и слепотата на „виждащите“, които го мъмреха – които му пречеха да застане пред извора на Светлината. И не само викаше, той си хвърли дрехата!? Ами после? Как щеше да я намери с тия, слепите очи? Ти за после, Вартимей, никога ли не мислиш? „После-то“ е закотвило много души за този свят, които никога няма да видят Онова Велико Друго После. „Хвърли дрехата си и скочи“. Аз не съм виждал сляп да скача. Сигурно е странна гледка. Накъде е тръгнал? С ръцете напред, това е ясно. Някаква сила е движела този човек и ние знаем коя е тя, но идеята ми е за действието на тази сила в душата на човека. Лесно е да кажем „Бог подейства“, по-велико е, ако схванем как е подействал. Бог действа чрез контрасти. Той поставя светлото до тъмното и чака нашата реакция. „Ето поставих пред теб пътя на живота и пътя на смъртта, избери прочее живота, за да живееш“. Избери го! Няма сила, която да може да те спре в този избор, когато си видял поставения пред теб контраст! Къде е обаче Исус в тази история? Той е почти засенчен от личността на Вартимей. Вартимей е в центъра, Исус е като участник. Думите му са оскъдни – „Повикайте го!“, „Какво искаш да ти сторя?“, „Иди си, твоята вяра те изцели!“. Чак студено. Къде е радостта от намерената овца? Къде е трепетът на Спасителя? Къде е „и този е Авраамов син“? Няма ги. Но Исус е там, същият, за когото цитирах най-отгоре тези страшни думи:

…който наистина беше предопределен преди създанието на света… Агнецът, заклан от създанието на света.

Аз знам, че е бил убит на Голгота при управлението на прокуратор Пилат преди около две хиляди години. Знам, че Бог е исторически Бог, намесващ се в историята и въплътил се в нея. Знам, че ще се върне и отново ще се намеси окончателно. А сега изведнъж това предопределен преди създанието“ и „заклан от създанието на света“!? Как точно е бил заклан преди да е бил заклан? Мога с благоговение, страх и сълзи на очи да си представя общуването в Троицата преди създанието. Петър говори за Отец, който определя Сина да бъде заклан за нас (IПетър 1:20). И Синът приема. Някъде там, преди създанието, преди да ни има нас. Сякаш Бог не е искал да започва творението си преди това решение да е взето! Сякаш след това решение Бог е можел вече свободно да изяви себе си в творението, което единствено поставя сцената, на която Бог да изяви същността си – същността на един Бог, който е пожертвал себе си изначално, за когото жертвата от любов е толкова първичен и основополагащ акт, че без това „заколване на Агнето във вечността“ не е било възможно да има въобще творение! И тъй, Бог решава да жертва себе си, защото единствено и само по този начин, той може да се изрази. Жертвата не е принудителна, тя не е „ами създадох ги, сега ще ги спасявам, нали съм любов“, тя е изначална, преди да има грях, преди да дойдем ние. Чрез нея Бог показва Себе Си най-добре, тя е повече от думите, но тя е в центъра на Словото. Тя е в сърцето и ума на Бог, тя е самата божествена същност на Троицата. Отец предопредели Сина да се жертва, Той прие, защото такава е същността му, а Светият Дух „предизвестяваше Христовите страдания и идващата след тях слава“ – ударението е върху Жертвата.

В този смисъл малко вероятно е Исус да е бил само участник в сцената с Вартимей. По-вероятно е да е наблюдавал учениците си и хората наоколо, сдържайки усмивката си от удоволствието, че всичко върви по плана на Отец, радвайки се, че Вартимей е изпълнил онова, за което е бил създаден и заради което дълго време е живял сляп – да даде пример как слепият може да намери Светлината – с непримиримостта на едно сърце, огорчено от контраста между него и Светлината.

Добре, днес ти по-скоро никога не мислиш, че Исус е бил жертван преди създанието на света. Дори това е странно като израз, ако не беше в Библията, щяхме да речем, че е ерес. Но не е. То е там и ние не го разбираме. Има светлина в тази истина за жертващия се от вечността Бог, има слънчева светлина. Тя ни огрява, тя минава край нас, ние я усещаме, но имаме ли здравите сетива, които да допуснат тази светлина да влезе вътре в нас? Имаме ли очи? Виждат ли те? Прониква ли в нас истината за жертвоготовността на Бог? Успява ли тази съвършено чужда на егоистичната ни природа истина да си пробие път през очите ни? Запомни – няма значение кой какъв се води, в тълпата уж всички бяха виждащи, а Вартимей беше сляп, само той обаче застана лице в лице с Исус и изпита силата му, само той му вярваше, само той наистина го видя! Другите просто бяха там без да са. Марк е изключително лаконичен, отстъпвайки място на Духа да ни води по чудната пътека на проглеждането в този текст. Проглеждането на Вартимей, нашето проглеждане. Какво предизвиква в теб контраста между теб – слепеца – и светлината на Исус? Меланхолия? Вина? Раздразнение? Самосъжаление? Да не бъде! Нека контрастът, който усещаш между преминаващия покрай теб Живот и твоето поведение на слепец в живота, да породи у теб негодуване в най-чистия смисъл на думата, нека има вик, нека има скок, нека има хвърляне на парцаливите ти дрехи без мисъл за „после“, нека има цитати от пророците на устните ти, нека има среща!

Дерзай, стани, вика те! Викай и ти!


* Илюстрация: Ел Греко (1541–1614), Христос изцелява слепия, масло върху платно, 119.4 x 146,1 cм., ок. 1570, The Metropolitan Museum of Art, детайл.