Богът, който възкресява (или накъде води Бог църквата)

Реджи Кели

Непорочното зачатие на Христос означава, че „потомството на жената“ се ражда на този свят без човешко съдействие¹. Същото важи и когато Бог възкресява мъртвите или твори eх nihilo, т.е. от нищото. Това e метафоричният език, с който си служи Писанието, за да опише нашето новорождение. Във всички тези примери – създаване, раждане и възкресение – обектът няма активна роля. Той не е субект, а обект на действието. Навсякъде Божието спасение се описва, като суверен акт на Бога, „без дела“, т.е. без чуждо участие.

Делото трябва да е изцяло Божие, защото ако Бог извършва нещо в съдружие с някого, славата няма да е изцяло Негова. Макар спасението да се изработва „в“ човека и да се изявява „чрез“ човека, спасението в никакъв случай не е „от“ човека. Това отличава Христовата вяра от всички други религиозни постановки. Това именно навлича на Павел толкова враждебност – не само от сънародниците му, но и от мнозина в Църквата. Разногласията им не са засягали толкова възвишената христология на Павел, колкото неговата монергистична сотириология².

При непорочното зачатие Бог „заобикаля“ естествената човешка плодовитост и този принцип важи за всеки аспект от Божието спасение. Бог най-ревностно следва този модел и твърдо настоява цялата слава да бъде само за Него. Кръстът свидетелства колко отблъскващи са за Бога опитите и претенциите на човек да участва в собственото си възкресение. „И съживи вас, които бяхте мъртви“ (Ефесяни 2:1) означава, че свръхестественият живот от Духа се ражда само в онези, които окончателно са се разделили с идеята сами да си помогнат (нима не пеем „Що спасен’е мож’ купи? Само кръвта на Исуса! Не моите дела добри, само кръвта на Исуса!“). Ето защо във всички текстове за обещаното есхатологично спасение на Израел то настъпва едва когато Бог види, че е „изчезнала силата им“ (Второзаконие 32:36; Левит 26:19; Еремия 30:6-7; Данаил 12:7).

Ако този принцип важи за Израел и неговата есхатологична скръб, той е не по-малко валиден и за Църквата. В действителност, това именно прави от църквата Църква! Откровението, което се съдържа в благата вест преобразява вярващия и той получава спасението, обещано за онзи последен Ден неочаквано и далеч преди той да е настъпил. Църквата е по дефиниция пръв плод на бъдещото спасение на Израел. Църквата е Църква, ако е приела Духа, когото Бог е обещал да излее над смирения „остатък Израилев“ в края на голямата скръб.

Може да се каже, че църквата е резултат от „частично сбъдната“ есхатология. Тя не е отрицание на есхатологията на Израел, но като народ на Духа, чийто очи са били отворени за Христовата тайна (Марк 4:11; 8:30; 9:9; Римляни 16:25-26; I Коринтяни 2:7-8; Ефесяни 6:19; I Петрово 1:11-12; Откровение 10:7), Църквата се явява пръв плод на хилядолетния Израел. Като „мост между две епохи“, Църквата са онези, които „учат мнозина“ по време на голямата скръб (Данаил 11:33; 12:3). Но каква трябва да е тогава Църквата? Какво е призвана да покаже тя пред хора и пред ангели преди да настъпи онзи Ден?

Очевидно е, че така наречената църква в „християнския свят“ е далеч от стандартите на Бога за Църква. Бог и днес пита „Къде си?“ и заварва по-голямата част от тази църква гола и сконфузена. Това кара мнозина да се питат какво е Църквата? Къде е тя? Великото ѝ призвание (това, което Бог е заявил, че иска да изяви и изпълни чрез нея) не ѝ оставя друг избор освен да повтоия думите на Мария: „Как ще стане това?“.

Вярвам, че Църквата днес може да чуе същото обещание, което е чула и Мария: „…за Бога няма нищо невъзможно“. В известен смисъл сякаш времето се проточва, докато в Църквата не се изработи нещо, което тя никога не би изработила в себе си, ако Бог не я утесни и изпита чрез изпитанието на самия Израел.

Кризата, която очаква Израел, особено що се отнася до завета за Обещаната земя и спора около Ерусалим (Исая 34:8; Захария 12:2), ще бъде повратният момент, в който ще се съсредоточат и решат всички големи въпроси на вярата. С две думи, Бог ще накара народите да Го предизвикат, защото именно нападението им срещу Израел е капката, която прелива чашата на яростта му (Езекиил 38:18; Йоил 3:2). Това е върховното предизвикателство, което отприщва гнева му. Този акт преминава границата, след която няма връщане назад.

Въпросът за Израел ще се превърне в истински лакмус за сърцето и ще раздели не само народите, но и Църквата – освен всичко друго, народът, предизвикал тези световни сътресения, в никакъв случай няма да е положително настроен към евангелието! Затова въпросът за Израел ще изпита сърцата на мнозина, най-вече защото този народ – напълно недостоен сам по себе си – е въпреки всичко предопределен да стане праведен народ на предначертаното от Бога време, също както Павел по пътя за Дамаск. В този смисъл позицията на Църквата спрямо Израел наистина разкрива дали тя е разбрала какво представлява милостта, която ѝ е била оказана на самата нея.

И днес съществува една славна Църква, която е истински жива и завинаги скрита с Христа в Бога. Бог е наредил обаче един ден тя да се разкрие и покаже по време на решаващите събития и наказания в голямата скръб. Разбира се, Църквата няма да срещне в последната скръб нищо, което да не е срещала и преди. Това ще е просто кулминацията и върховният израз на нейната вековна борба, която обаче ще постави летвата много високо и така ще се изяви разликата между жито и плевели, даже преди самото завръщане на Христос.

Следователно, сегашното състояние на Църквата не е окончателно. Бог знае как да ни преобрази. „Онзи, който ви призовава е верен и ще извърши това“ (I Солунци 5:24). Алилуя! Този кратък, но толкова наситен със съдържание стих ни казва, че каквото Бог е определил да направи за и в Своя народ, Той със сигурност ще го извърши. Какво насърчение! Когато си мисля за сегашното състояние на Църквата и, разбира се, за моето собствено състояние, си спомням за думите на Господ към Петър в Йоан 21:18: „Казвам ти самата истина – когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където поискаше, но когато остарееш, ще протегнеш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш“.

Добре тогава, какво не достига, какво е нужно все още на Църквата, за да достигне до определяния си ръст преди края и преди настоящата епоха да отстъпи място на хилядолетната слава? Нужно е силата, която осени Мария, да осени и нас – и нищо по-малко от това. Само тогава „святото онова“, заченато в нас, ще е също толкова свято и необвързано с човешки способности, колкото е било „свято онова“, което Мария е носила в утробата си, т.е. „потомството на жената“, въплътеното Слово и Дух. Знаем също, че тази сила действа, едва когато Бог ни смири чрез вяра, а това смирение се ражда, когато сме изчерпали силите си. Бог има силата да изведе Църквата до тази свята цел.

Когато се проповядва, че Църквата, която е свидетел на Бога и е наречена „стълб и основа на истината“ (I Тимотей 3:15), ще бъде грабната преди голямата скръб, де факто ни се предлага антикулминация, нещо по-малко и крайно различно от всичко, което четем в Писанията за кръстния път, по който Бог води своя народ през цялата история на изкуплението („Не трябваше ли Христос да пострада…?“). Страдащите по време на голямата скръб светии никъде не се описват като жертви на Божия гняв, а като жертви на човешко насилие. Някои от тях биват скрити и хранени (Исая 26:20; Откровение 12:6), мнозина остават живи до края, а много други трябва да бъдат убити като част от своето свидетелство за Исус (Откровение 6:10-11).

Можем ли тогава да приемем, че Бог чака Църквата? Или Църквата е тази, която чака Бог да я смири докрай и чрез нея да изяви напълно славата си? Има някаква последователност, разбира се, но Бог не чака нито Църквата да порасне, нито Яков да стане Израел, а самият Той разклаща силно упованието ни в плътските ни сили, които са покривало за очите ни. Израел доброволно ще се покори на Бога в Деня на Неговата сила и само тогава (Псалм 102:13; 110:3). В това поне сме сигурни – Бог не разчита на човешка помощ (Исая 59:16; 63:5).

Ако в историята има някаква поука, то тя е, че ако Бог чака Израел, Той би чакал вечно. Естествено, Божият върховен план не освобождава никого от отговорността да дава добър плод, но есхатологията на Израел ни учи, че избраният народ ще откликне и ще се покори, едва когато самият Бог се намеси по най-категоричен начин. „В Деня на твоята сила твоят народ ще бъде готов със свято благоговение“ (Псалм 110:3; Еремия 31:18; Галатяни 1:15). И разбира се този Ден настъпва след наказанията по времето на Антихрист (Исая 10:5,6; Еремия 30:14).

Няма съмнение, че Църквата вече е постигнала това в някаква степен чрез дара на Духа, иначе нямаше да е Църква. Силата на Петдесятница обаче се изяви посред изпитания и можем да сме сигурни, че Божието намерение – да изяви силата на Христос чрез Църквата – тепърва ще намери своето славно изпълнение в мъченическото свидетелство на едни покорни и обичащи Бога хора, които не бягат от смъртта. Това ще жегне Израел, пораждайки у някои гняв, но у други – ревност и желание да преживеят и те същата близост с Бога (Второзаконие 32:21; Римляни 10:19; 11:11,14). Независимо обаче дали поражда гняв или желание за подражание зрялата Църква винаги е провокация и не оставя никого безучастен.

Точно както потомъкът се яви, когато „се изпълни времето“ (Галатяни 4:4), Бог е определил време за окончателното изпълнение на своите цели за Църквата и ние вярваме, че това време ще съвпадне с „времето на утеснението на Яков“ (Йоил 2:1-3; Еремия 30:7; Данаил 12:1; Матей 24:21). Нужно е Църквата да разбере кога и какво ще бъде това време на върховно изпитание, какво го отприщва и какви са залозите. Ние вярваме, че това „разбиране“ (Данаил 9:25; 11:33; 12:3,10) има ключово значение, че то ще се окаже безценно и ще преобрази Църквата. Вярваме също, че през първата половина на седемдесетата седмица на Данаил Църквата неизбежно ще бъде принудена да изпълни истински и за последен път ролята си на свидетел и че това неслучайно съвпада с момента, в който Михаил сваля от небето Сатана, поставяйки началото на последната скръб – „малкото време“, което остава на Сатана (Данаил 12:7; Откровение 12:12; 17:10).

Богословски погледнато, както Христос е едноличният потомък на жената, така Църквата е нейният многосъставен потомък, чрез Духа на Христос, който открай време е обитавал във всички новородени Божии хора (I Петрово 1:11). Църквата е чудотворно зачената и е плод на Словото (I Петрово 1:23), тя е изразената в много части пълнота на Христос в избраните чрез Духа (Ефесяни 1:23; Колосяни 1:18-19). Всъщност Църквата е също толкова чудодейно зачената и родена, колкото е нейният Господ. Точно като Него, Църквата и всяка нейна жива част, е родена от горе – „не от плътско желание, нито от мъжко желание, но от Бога (Йоан 1:13).

Следователно, ако в Божиите хора имаме въплъщение на Божия живот, мнозина държат да видят осезаеми и подобаващи проявления на този живот, най-често в мощни знамения от Светия Дух. Тук трябва да се пазим от една наистина извратена страна на човешката природа – духа на консуматорство. С какви мотиви се търсят тези неопровержими доказателства, че Бог наистина работи?

Истинският копнеж по това Бог да се прослави в Църквата ще ни накара да помним, че Бог е смирен и работи тайно сред своя народ. Освен когато наказва, Бог обикновено крие от горделивите своята слава и мощ. За Него е важно именно от Назарет да дойде „нещо добро“ (Йоан 1:46) и славата Му да е скрита под язовски кожи (Изход 25:5). Подобно на Господ и Църквата няма „красота и благообразие“ в очите на света. Нейната красота е скрита и е известна само на Бога и на родените от Него.

Църквата е силна само когато е слаба. Нейната пълнота се състои в това да е изпразнена от самата себе си. Църквата демонстрира мъдростта на кръста, като отхвърля всяка форма на лъжлива сила с примирена вяра в „Бога, който възкресява мъртвите“. Тази вяра не се страхува от никоя земна власт. Тя ни дава свободата да живеем и да умрем. „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36). Истинската свобода е тази на любовта, която прогонва страха (I Йоан 4:18).

Не бива никога да забравяме, че само една усъвършенствана в любов Църква може да посрещне смело смъртта и че именно такава Църква описват апокалиптичните книги на Данаил и Откровение, когато говорят за голямата скръб. Както Исус се е научил на послушание от това, което е пострадал, така и Църквата в последните дни ще се усъвършенства чрез страдания. Това е най-основен принцип на вярата (Деяния 14:22). Да погледнем на Йосиф или на Давид (има ли въобще изключение?), скърбите на Божиите синове потвърждават модела, който Христос – най-възвишеният Син – изпълни съвършено („…не трябваше ли Христос да пострада?“). Народът на Израел трябва да изгуби и ще изгуби силите си преди да му се открие Христос, но това важи в пълна степен и за Църквата. „Дойде време за съд и той започва от Божия дом.“ (I Петрово 4:17).

Възниква въпросът какво смята да направи Бог, за да доведе Църквата до предначертаната за нея пълнота? Как смята да я преобрази, при това не просто отделни нейни членове, а цялата – като Тяло? Как можем да вярваме, че Израел го очакват толкова славни неща след страданията му, а да не вярваме същото и за Църквата?

Ако бях учител и давах на класа си задание, с удоволствие бих прочел след това мислите на всеки един за това как, според Писанията, Бог смята да доведе своята Църква до определената за нея зрялост и есхатологична пълнота преди Израел да бъде присаден обратно.

Трябва да отбележим, че в момента, в който Църквата се прославя, Израел се покайва. Спасението на Израел не настъпва постепенно, то става внезапно, „отведнъж“ и „в един ден“ (Исая 59:21; 66:8, Езекиил 39:22; Захария 3:9; 12:10; Матей 23:29, Деяния 3:21; Римляни 11:26; Откровение 1:7) и се случва на „определеното време“ (Псалм 102:13; Данаил 9:24; 11:35). Спасението на Израел в Деня Господен може да се сравни с божественото, внезапно „улавяне“ на Павел по пътя за Дамаск.

Не само трябва да разберем, че Израел бива възстановен при завръщането на Христос, но и защо това става именно тогава!? Завръщането на Израел в Обещаната земя като изцяло свят народ, облечен в правда, която не е тяхна (Исая 45:17; 24-25; 54:17; Еремия 23:5-6; Данаил 9:24), е онова задължително условие, без което не може да се изчисти Божието Име и да се потвърди Словото му (Изход 32:11-13; Второзаконие 7:7-8; 9:5-7, 26-28; Числа 14:13-21; Псалми 106:8; 115:1-2; Езекиил 36:22-23, 32; Еремия 14:21). Бог сам си е поставил невъзможната мисия да въведе веднъж завинаги народа, който Той изведе най-напред от Египет, и не просто да ги въведе в Обещаната земя, но и да им дари вечна правда, която да гарантира, че ще владеят тази земя завинаги.

Това се съдържа в обещанието за Нов Завет, което Бог им дава далеч преди да бъдат присадени езичниците (Исая 27:9; 59:21; Еремия 31:31-34; Римляни 11:25-27). Затова Сатана толкова много се страхува и противи на присаждането на естествените клони (Данаил 12:1,11; Матей 23:39; 24:15-16,21; Деяния 3:21; Римляни 11:25-26; Откровение 12:6,14-15), понеже знае по-добре от Църквата, че тяхното завръщане при пришествието на Христос ще е публичното потвърждение на Божия вечен завет „с тях“ (Римляни 11:27) и ще означава края на времената на езичниците и на властта на Сатана над народите, тъй като завръщането им ще бъде възкресение от мъртвите (Римляни 11:15).

Да не изпускаме и връзката между националното покаяние и новорождение на Израел при завръщането на Христос и връзването на Сатана преди хилядолетното царство. Тайната на Бога бива изпълнена при седмата тръба (Исая 27:13; Матей 24:31; I Коринтяни 15:52; Откровение 10:7; 11:15). Когато оцелелите от Израел научават като народ Кого действително са пронизали (Захария 12:10; Матей 23:39; 24:30; Откровение 1:7), те биват събрани от всичките народи (Исая 11:12, 15-16; 27:12-13; Езекиил 39:28-29; Захария 8:7-8, 23; 10:10-11). И когато заветът бъде публично потвърден пред очите на всичките народи, Бог може да „влезе в почивката си“ в спасението на Израел (Исая 62:1,6-7).

Не е случайно, че с връзването на Сатана (когото Езекиил нарича „херувима засеняващ“ – Езекиил 28:14³) пада и покривалото от очите на всичките народи и мъртвите биват възкресени (Исая 25:7-8; 26:16-21; Данаил 12:1-2). В края на същата тази небивала скръб (Еремия 30:7; Данаил 12:1) родилните болки на Сион завършват с раждането на този народ „в един ден“ (Исая 66:8; Михей 5:3; Езекиил 39:22; Захария 3:9). Но само земният Сион ли е в родилни болки?

Има едно тайнствено и славно преплитане на небесния и земния Сион. Можем да си представим колко объркващо е звучал Исая (66:7-8) с твърдението, че някакво дете ще се роди преди да започнат родилните болки на Сион и че едва след тези родилни болки народът ще се роди „в един ден“. Отговорът идва с разкриването на тайната на Христос (Откровение 12:1-2,5) – спасителят спечелва изкупление преди скръбта, т.е. преди народът да се новороди.

Аналогично, аз вярвам, че ще има още едни родилни болки – тези на Църквата – преди да се изяви тайната на беззаконието при свалянето на Сатана на земята, където той се вселява изцяло и докрай в човека на греха (II Солунци 2:3,7-8). Но преди това да се случи и също както Данаил, който се смирява, измъчва душевно и ходатайства като истински свещеник (Данаил 10:12-13), Църквата трябва да победи в небесни места с родилни болки, подобни на Данаиловите, които да доведат до победата на същия онзи Михаил срещу този, който възпира (Данаил 10:13; I Солунци 2:18; II Солунци 2:7).

Според Откровение 12:7-14 Сатана остава в небесни места, докато Михаил не го изгонва оттам насила, което бележи началото на скръбта („времето му е малко“ или три години и половина). Въпреки последствията за земните жители, насилственото прогонване на Сатана е причина за огромна радост на небето (Откровение 12:10). То е защото Божието царство не може да настъпи, докато не бъде разкрита тайната на беззаконието с премахването на този, който възпира. Ако Сатана е този, който възпира, какво именно възпира той? Възпира разкриването на тайната на беззаконието в човека, който е въплъщение на греха и който трябва да се изяви преди пришествието на Исус. Сатана се бои и противопоставя на това с всичките си сили, защото когато бъде свален на земята, дните му са преброени (Откровение 12:12) и започва скръбта.

От Откровение разбираме, че седмият звяр от морето, който получава смъртоносна рана, бива съживен и възлиза от бездната, за да се превърне в осмия звяр, който е вече въплъщение на всички предходни зверове (Откровение 13:1-3; 11:7; 17:8-11). Всичко това накрая се съсредоточава в един човек, в когото трябва да се изяви тайната на беззаконието преди да се върне Христос. Понякога е необходимо да преживеем голяма злина, за да стигнем до голямо благословение. Може да ни е трудно да си представим как това, което е катастрофално за земята е причина за огромна радост на небето, но колкото и парадоксално, това е точно така.

Идеята във всичко това е, че нищо няма да се случи без участието на Църквата. Като някакъв многосъставен Данаил, Църквата, изоставила всяко упование в човека чрез чашата на страданието, която тя приема да изпие, ще бъде предизвикана да се моли, както Данаил – да дойде царството, което освен че ще сложи край на скръбта на евреите, ще потвърди преди всичко обещанието, което Бог е дал на този народ, и ще изчисти Божието Име по цялата земя! Това означава, че ревността и любовта на Църквата за царство трябва да са достатъчно силни, че да я накарат да се моли усърдно, както Данаил, въпреки че е наясно какво „трябва да дойде първо“. Тогава молитвата „да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на земята…“, ще се произнася с пълното съзнание какво ще ни струва това и гласът ни ще се чува на небето.

Каква е ролята на Църквата и на нейното пророческо свидетелство за Исус в това Израел да се върне при Бога? Какво ще направи Бог, за да порасне тя до определената за нея духовна зрялост и в „злия ден“ да „застане в пролома“ в полза на Израел?

---

 

Продължение и коментари (18 януари 2010 г.)

Бях впечатлен и изненадан от отклика на тези набързо нахвърлени размисли. Двама души ме помолиха да извадя мейл адресите им от моя сравнително скромен списък с получатели. Други ми писаха, че не са съгласни с едностранчивата ми позиция, която не вземала предвид „участието на човека“. Друг един ми писа в основни линии същото и добави, че нямал време за подобни „странични въпроси“, които ни карат да си пъхаме носа в работи, които Бог не е благоволил да ни открие. Предвид тези неочаквани реакции, но и предвид насърчителните думи на един стар и доверен приятел, започвам да си мисля, че сме се натъкнали на нещо, което може да се окаже по-важно отколкото предполагаме.

Преди години си бях нахвърлил едни бележки, в които извеждах как зад всяко богословие, което отрича Троицата се крие религия, основана на човешки дела. Иска ми се да можех да намеря тези бележки; вярвам, че ми бяха дадени като откровение една сутрин. Но ги поверих на един брат, които ги изгуби. Разбира се, вината е моя за това, че се разделих с тях. Много пъти съм искал Господ да ми върне основната идея в това убедително опровержение на „заслугопоклонството“, което е така присъщо на всички форми на унитарианство – били те юдейски или „християнски“.

Разбира се, евангелските християни приемат въплъщението на Христос, но веднага млъкват щом посочим какво следва от това, че Бог влага във вярващите природа, която по своето естество е еднаква с тази на Христос, макар и да ни е дадена „с мярка“.

Но нали именно това означава да си „в Христа“? Хората не могат да преглътнат, че сме „съработници на Бога“ единствено чрез новия човек в нас, който единствен е способен да сътрудничи на Бога, както Бог иска. Макар да не е „от човека“, Божият живот в сърцето на вярващия е все пак изцяло човешки; това ние наричаме въплъщение, а въплъщението означава просто съединяване, което обаче не зависи от каквато и да е естествена способност у човека. Ако трябва да перифразираме Павел – „…горко ми, ако не съдействам на Бога“. А същевременно пита: „…за това дело кой е способен?“ и „…трудих се повече от всички… мога да кажа това без гордост, защото не бях аз“ („…не аз, а Божията благодат в мен…“).

Павел никога не е бил безотговорен, непокорен или лековат, но винаги е бил категорично против „падналият човек“ да има каквато и да е роля, за да не се получи, както казах, „поделяне на славата“. Затова макар и „тайната на благочестието“ да е несъмнено велика (IТимотей 3:16), също толкова ясно е, че Божието дело в нас няма нищо общо с каквито и да е човешки усилия.

Павловият монергизъм по отношение на благодатта и новорождението е също толкова скандален за днешните евангелски християни, колкото е бил за религиозните среди по онова време. Няма ли обаче опасност да се злоупотреби с това? Има, разбира се. Но ако не срещаме същите възражения, които е срещал Павел, най-вероятно проповядваме нещо, което е повече по вкуса на хората и не ги смущава.

Има неща, по които е невъзможен компромис и едно от тях е, че нашето грешно естество няма никакво участие в делото на Бога в нас. Става дума за първоизточника на правдата, като такава. Колкото и на пръв поглед добри да изглеждат подбудите или делата, ако те не произтичат от новото сърце в нас, те „не заслужават да бъдат прославени от Бога“. Не познавам удобен и приемлив среден път, който да не прави компромис с неща, по които Писанието е безкомпромисно спрямо човека.

В заключение – зависим изцяло от Бога, включително за това да искаме и да можем. Тази истина, повече от всяка друга, ни изпълва със страх от Бога. Макар и днес Бог да работи сред своя народ и понякога това да става наистина „с издигната мишца“, Той е обещал да се прослави съвършено в Църквата и то пред очите на целия свят. Това казват пророчествата. „Цялото създание въздиша“ и ние въздишаме заедно с него. Слава Богу, ако си сред тези, които копнеят по Божията слава в Църквата. Можем с право да кажем, че обещанието му към нас е далеч по-славно от това, което наблюдаваме днес и можем да сме сигурни, че Бог не се е примирил и няма да остави нещата в настоящия им вид. Това не е краят!

Исус пита: „Когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?“. Той е знаел, че отговорът на въпроса му вече се съдържа в пророчествата (Данаил 11:33; 12:3,10). Но тогава защо го задава? Вярвам, че Исус пита това, защото е знаел колко трудно ще се намери на земята истинска вяра в Бога в дните непосредствено преди изпълнението на окончателния низ от предначертани събития, които ще принудят и предизвикат Църквата да се очисти и извиси. Вярвам, че има срок, до който още можем да градим религиозните си вавилонски кули и че този срок ще свърши, когато свършат и силите ни. Това ще стане, когато вярата постави пред нас въпроси, които надхвърлят възможностите ни и които оптимистичните ни презумпции относно човешката природа не могат да решат. Бог ревнува за славното си Име повече, отколкото можем да си представим.

Надявам се някой ден да мога да отговоря на тези възражения и да дам допълнителни разяснения. Съгласен съм вече публикуваното да остане в този вид, макар че честно казано, не го написах като статия, а по-скоро като призив за дискусия и като покана за размяна на мнения, които да послужат за една по-пълна и по-добре написана статия след време.

---

 

(19 януари 2010 г.)

„Реджи, възможно ли е човек да ускори „изчерпването на силите си“ в личен план и в живота на Църквата като общност?“

Ако разбирам добре, въпросът е дали можем да преживеем още днес онова, което пророчествата описват като реалност за Църквата едва в последната скръб. Ако приемем, че силата на Христос се разкрива, когато човек престане да е себедостатъчен, до каква степен това е възможно тук и сега? Отговарям: „Възможно е! И още как!“. Новият Завет разкрива едновременно една настояща изпълнена есхатологичност (или „сбъднатост“) и една бъдеща пълнота, която настъпва накрая – в голямата скръб (или „несбъднатост“).

Съществува един принцип – откровението за Христос е смъртоносен удар по разбиранията ни за човешката природа и това е основополагащ принцип на вярата ни. Затова Павел подчертава ролята на изпитанията в израстването на вярващия в житейска опитност и надежда. Колкото повече отслабват силите ми, толкова по-силен ставам. Пътят на праведните се просветлява, когато погребваме склонността си да разчитаме на себе си.

Колкото по-себедостатъчни сме, толкова по-плътно е покривалото, което пречи на Христос да свети през нас. Именно с тази себедостатъчност се бори непрекъснато Духът във всички истински вярващи. Павел казва: „Даже ние сами приехме, че сме осъдени да умрем – за да не разчитаме на себе си, а на Бога, който възкресява мъртвите“ (II Коринтяни 1:9). Знаем, че на Павел е бил пратен трън в плътта от Сатана, за да го пази от гордост в неговото велико призвание. Очевидно това е било необходимо иначе е можело и да му се спести.

Пак той казва: „Всеки ден умирам“. Отвъд специфичните за всеки вярващ изпитания, отредени от Бога (и които не избираме сами), имаме и заповед грижливо и съвестно да използваме т. нар. проводници на благодатта (Словото, общението с другите части на Тялото, причастието, добрите дела и подчинението на водителството от Духа). Носенето на кръста, т.е. постоянното умъртвяване на Аза, е ежедневен дълг и побеждава нехайството ни.

В действителност нищо от това, което очакваме като пълнота и съвършенство в Църквата в началото на голямата скръб няма да изскочи от нищото. По своята същност и форма, бъдещото благословение е присъствало във всички истински съживления в историята на Църквата. То обаче ще е уникално в много отношения и затова няма да премине, както всички други съживления преди него.