Мейл до Реджи Кели от Фред Лондон по повод негово участие в интернет дискусия
Пояснение: за съжаление модераторът специално на този блог е ограничил технически възможността някой „да копира и да изрязва“ от него. Затова се извинявам, че трябва да препредавам контекста на репликата ми. С две думи това е отговорът ми до един от участниците, според когото за жалост дискусията се е отклонила от началната тема и очевидно била навлязла в задънена улица. След това той пусна до четящите множество хипервръзки, които се отнасят в различна степен до въпроса за „третия храм“. Както и друг път съм споменавал, отговорът ми не е само до него, но е насочен към всички, които четат и участват в този блог и с които споделям мислите си.
Фред
––––––––––––
Джеймс,
Разбирам това, което казваш. От доста време е ясно, че първоначалната тема в тази дискусия вече отдавна мина на заден план. Но това е защото мнението на някого, че ще се построи трети храм е сравнително несъществено на фона на останалото, което е по-важно. Има обаче един по-съществен въпрос, който заслужава внимание. Ако нямаме общ поглед върху Божия вечен промисъл, въпросът за третия храм се превръща в поредния малко „по-интересен“ спор, който „и пет пари не струва“ независимо каква позиция би заел човек.
Заръката да „излагаме право“ или „да поучаваме вярно словото на истината“ не преследва толкова крайния резултат, колкото засяга процеса, който води до правилно вникване в мисълта на Бога. Защото, ако този процес е издържан, повече от вероятно е, че крайният резултат също ще е издържан. И обратното — ако процесът е сбъркан, можем да очакваме, че и резултатът ще е също толкова несполучлив. Твърдения като: „Аз не се занимавам с доктринални въпроси“ или „доктрината не е от значение“ звучат духовно, но това е псевдо-духовност. В действителност, това „добре звучащо“ отношение противоречи директно на Писанието. Не това е мирът и единството, за които говори Писанието. „Защото е нужно да има и разделение между вас, за да се видят кои са одобрените помежду ви“.
Честно казано намирисва на икуменизъм, който води до илюзорен мир и до илюзорно единство, защото не го крепи Духът на истината. Увещавани сме „да говорим истината с любов“, което означава, че двете вървят заедно. Никъде Писанието не учи единство на всяка цена. Както някой беше казал: „По-добре да сме разделени от истината, отколкото единни в заблудата“. Писанието ясно предупреждава, че един от основните белези на „последните дни“ ще е, че мнозина няма да се придържат към здравото учение. Едва ли можем достатъчно да подчертаем това, просто защото Бог набляга на него от кора до кора в Писанията, а именно, че истинността на нечие служение непосредствено зависи от истинността на изговорените или написани слова, с които този пръстен съд представя волята на Господ.
Днес особено има ясно изразена и небогоговейна склонност у претендиращите да говорят от Божие име, да говорят нахакано и да смятат за бащиния „принадлежностите на светилището“. Затова ще е добре, ако с благоразумен страх и трепет избягваме на всяка цена самонадеяния грях да говорим „това, което Господ не е говорил“. В този смисъл здравото учение е от значение — не от буквоядска гледна точка, защото „буквата убива“ — а защото то е свързано с ясното и точно разбиране на Божия характер, методи и цели. Свързано е с това как обрисуваме Христос, сърцето Му, волята Му, и как това пряко засяга начина, по който живее Тялото Му и свидетелството, което това Тяло дава пред света.
Учението е от значение и „защото от това, което изпълва сърцето говори устата“. От значение е, „защото, каквито са мислите в душата на човека — такъв е и той“. От значение е, заради огромното влияние, което доктрините оказват на мирогледа ни. От значение е, защото начинът, по който разглеждаме ролята на Църквата в „последните дни“ и нейните взаимоотношения и дълг спрямо Израел (т.е. евреите), в крайна сметка ще определи дали „крайникът“, който представляваме, ще се „изкълчи“ или ще е „съд за почтена употреба“, който Господарят да използва. Именно способността ни да „различаваме времената“ ще ни научи как да действаме в най-критичния момент от историята на църквата и света.
Освен това, макар и четенето на чужди мнения по определена тема да е полезно, настъпва един момент, в който ползата се стопява. Ето един пример — Исус пита: „Кой съм аз, според хората?“, „Едни казват, че си Еремия или Илия, или Йоан Кръстител, възкръснал от мъртвите“. Тогава Исус ги пита: „А вие как мислите, кой съм аз?“. С други думи настъпва един момент, когато да препращаме хората към други източници губи силата си, защото не води вече до желания резултат. И аз не съм по-различен от всички — чел съм много книги и съм слушал много поучения през годините, и смятам за важно човек да остане възприемчив, за да не загуби способността си да черпи от духовния опит на другите. Но идва един момент, в който трябва да сме в състояние да отговорим в какво вярваме и защо.
Както се казва в Еклисиаст: „Приеми поучение — правенето на много книги няма край и многото учене е уморително за плътта“. Днес можем спокойно да приложим този принцип към интернет. Но независимо от носителите, чрез които достига до нас несекващият на пръв поглед поток от поучения, крайно време е мнозина от нас да пораснат и да не бъдат така лесно „блъскани и завличани от всеки вятър на учение“. Защо ли? Защото доктрината не е без значение!
Фред Лондон
* Илюстрация: Фрагмент от Ръкописите от Мъртво Море, част от Битие 1, 4Q7 – 4Q Gen, Plate 275/1, Frag 1, B-295662, Israel Antiquities Authority