Реджи Кели
Феноменът на Библейските пророчества дължи своята изключителност на начина, по който онези хора са гледали на човешката история1. Помазанието на пророците им е позволявало да разбират правилно миналото, да разясняват смисъла на настоящето и да предсказват крайната цел на всичко.
От гледна точка на пророците бъдещето определя настоящето, а не обратното. Поради това силите, които действат в есхатологичното бъдеще – било за възмездие или спасение – непрекъснато се прокрадват в настоящето и чрез Библейските пророчества човеците виждат предначертаното от Бога бъдеще. Дали за спасение или за възмездие, бъдещето е винаги „скоро“.
Това неизбежно пророческо бъдеще предизвиква съдбовно решение, не обезателно въз основа на хронологична близост, но заради това че всички сме смъртни и непосредствено близо до вечността. Всички сме в непрекъсната „екзистенциална близост“ до смъртта и съответно до моралните и духовни дилеми, които се съдържат в предначертаното от Бога бъдеще. Затова беззаконието привлича към себе си възмездието на Съдния ден, а правдата – спасението.
[Бележка: Не бива да бъркаме тази наша екзистенциална близост с наистина хронологичното доближаване до края, когато настъпят предречените от Исус (Матей 24) и Павел (II Солунци 2:1-8) конкретни пророчески белези.]
Религията на древния Израел, за разлика от тази на околните му народи, се крепи на един Бог, който се разкрива. Пророците са тези, които разкриват Бога чрез своето тълкуване на историческите събития, което те винаги подчиняват на сключените с Бога заветни отношения, предполагащи редуването на избавление, наказание и възстановяване. Призванието и избирането на Израел го свързват с Бога в отношения на взаимна вярност и морална отговорност. Затова историческите книги на Исус Навиев, Съдиите и Царете са посочени като „ранните пророци“ в еврейския канон. Авторите на тези книги, подобно на по-късните пророци, са разбирали, че самата история на Израел е откровение за Бога.
Авторите на историческите книги в Стария Завет не са обикновени хронисти, а проследяват откровението, което Бог дава за себе си във и чрез тази история. Затова тя е избирателна в зависимост от това кое представлява откровение и кое – не, в контекста на завета и спасението. И тъй като в историята на спасението, водещият мотив е Божият избор (Римляни 9:11), тази история е преди всичко историята на Израел.
Без пророческия ключ, който ни дава Израел, човешката история остава за нас неразгадаема загадка. Човек е безсилен и повърхностен и това се доказва от неспособността му да откликне на призива на Йехова да познае Бога и да се увери в съществуването му чрез чудото на пророчествата. Бог е определил специално пророчествата за Израел да свидетелстват, че Бог съществува, и да разкриват неговата същност. „Вие свидетелствате за Мен“. Пророчествата са избраното от Бога средство, за да докаже своето съществуване и сила и за да разкрие всичката слава и страшно величие на своето естество, воля и намерения.
В цялата втора половина от книгата на Исая „древните люде“ и тяхната особена роля в историята, като свидетели за Йехова („вие свидетелствате за Мен…“), са представени като единствен ключ към човешката история. Пророчествата доказват чрез Израел, че Бог има своя върховна цел за човешката история. Такъв е избраният от Бога подход и всичката ни апологетика в полза на вярата не може никога да се сравнява с него. Ако искаме да сме свидетели на Бога, който ръководи хода на историята по своята воля и по предопределения от Него план, не можем да подминем свидетелството, което самият Той ни посочва – вечния народ Израел, неговата история и пророчествата за него.
Смисълът и целта на историята и дори на цялото творение се разкриват успоредно с разкриването на Бога, който чрез пророците открива своите планове за един бъдещ завет, с който ще спаси Израел и народите посредством изкупителя Месия („…свидетелството за Исус е духът на пророчеството“ Откровение 19:10). Ако искаме да чуем гласа на Бога в човешката история, трябва да приемем, че най-често Той ни говори в пророческата драма и история на Израел.
Според Библията историческата роля и съдба на отделните народи имат значение единствено, когато са свързани с пророческото бъдеще на Израел. В Новия Завет апостол Павел анализира този мироглед за историята на спасението в писмото си до римляните, глави 9-11. Това обаче съвсем не означава, че Божието провидение и намесата Му в човешката история се ограничава само до това, което е добро за Израел. Макар изборът на Израел да остава централен и двата завета заявяват ясно, че Бог иска да изкупи всичките народи.
Пророците са носили конкретни послания от Бога, по-специално до избрания народ или до околните му народи, често пъти на фона на национални беди. Пророците поставяли диагноза на нацията и определяли истинското ѝ състояние пред Бога, тълкували причините за сполетелите я злини, посочвали и разяснявали Божията воля в съответствие с определящите принципи на завета, увещавали и утешавали оцелелите и предупреждавали закоравелите сърца за идното възмездие в представяния като вечно скорошен Господен Ден.
Бъдещето, към което Бог води всичко, е предрешено и се приближава неумолимо. По какъв начин обаче то ни засяга лично зависи от отговора, който ще дадем днес на разкритото ни в пророците. Затова можем да кажем, че всяко пророчество, било то назидателно или предсказателно, носи нравствения заряд на завета, цели да разкрие мислите на сърцата ни и да ни доведе до покаяние и вяра (като същевременно ни припомни, че тези двете съдържат в себе си обещание и надежда).
Пророците са били пазители на завета, те са изисквали спазването на Закона, отстоявали са изреченото на Гаризим и Гевал правило за благословение и проклятие (Второзаконие 27–28). Те обаче са съзнавали също безсилието на човешката природа, която е неспособна да живее праведно и според изискванията на Закона, и са вмествали в острите си изобличения утехата на обещанията и Божията любов, за да предизвикат у слушателите си покаяние, надежда и вяра. На Израел се обещава незабавно избавление от сполетелите го беди, ако послуша пророците, ала окончателното му и вечно изкупление пророците отлагат за Месия, след края на едно небивало изпитание и утеснение – „родилните болки на Сион“ – което завършва с великия и бележит Ден Господен.
Ако обаче Израел презре и отхвърли Йехова, самият пророчески призив се превръща в знак за това, че Денят Господен е „наближил“ и „бърза към изпълнението си“. Разрушението, което той носи със себе си няма да бъде отложено за далечното бъдеще. Отхвърлянето на пророческия призив предизвиква стоварването на есхатологичните сили върху въпросното поколение, защото този, който е получил голямо просветление носи и голяма отговорност. Върху всяко поколение е възможно да се стовари възмездието, чието окончателно и пълно изпълнение пророчествата оставят за Господния Ден. Аналогично, благословенията, които съпътстват този Ден достигат също до нас далеч преди той да е настъпил чрез присъствието и силата на Светия Дух.
Съществува един модел на редуващи се наказания и милости, като следствие от избирането на Израел и от сключения с него завет. Този модел се повтаря неизменно през вековете. В историята на Израел се забелязват непрекъснато очертанията на онзи последен Ден, а пророците изглежда са знаели, че този модел ще се повтаря, защото всеки от тях използва почти същия език като своите предшественици, за да отправи предупреждение за някоя непосредствена заплаха, представена като също толкова надвиснала, колкото всички предходни беди, за които са говорили по-ранните пророци, като всички те са предадени с една и съща образност – тази на Деня Господен. Това е т.нар. „близко-далечна перспектива“, каквато имат единствено древноеврейските пророчества.
Независимо колко поколения може да са минали, откакто по-ранните пророци са описали някое съвременно за тях злощастие с познатата за Деня Господен образност – обещанието Господ да се разправи с враговете на Израел и да върне отведените в плен – някой по-късен пророк без колебание ще използва същия език, за да опише Деня Господен като също толкова близък. Ако никой не чуе предупрежденията на пророка, Йехова се е обвързал да изпълни словото, което е пратил чрез слугата си, и самото слово навлича на слушателите възмездията на Господния Ден. Но горко на пророка, който не е бил пратен от Бога.
Наказанията, които предвещават Деня Господен и които се стоварват върху Израел без обаче да доведат до неговото покаяние, трайно избавление и сигурно владение на Обещаната земя не съдържат пълната мярка на това, което е приготвено за онзи Ден, но в суровите наказания всяко непокорно на Божия глас поколение може да предвкуси Деня Господен. В този смисъл „сбъдването“ на този Ден в робските неволи на Израел през вековете е проекция във времето на силите, които ще кулминират в Деня Господен. Сякаш бъдещето „посяга“ на настоящето и става осезаемо тук и сега.
Следователно пророците, като вдъхновени от Бога тълкуватели на събитията, са ни завещали своето виждане за човешката история, което е изградено върху историческия опит на Израел. Миналото е едновременно модел и предсказание за бъдещето, пророчески еталон, който ни разкрива какво преследва Богът-Спасител в нравствен план във всички минали и бъдещи събития в историята на спасението. Смисълът на Израел е смисълът на историята. Богът на историята, на целия свят и на всичките народи едва ли случайно е избрал да се нарече точно „Богът на Израел“.
Най-сетне, пророците имат разбирането, че Бог е избрал да просвети човечеството, като се разкрие в своите уникални взаимоотношения с Израел. Ще успеем да разберем смисъла и посланието на историята само ако склоним сърцата си и се срещнем с Бога, който се разкрива чрез древните еврейски пророци. Според тях Израел е най-големият урок на историята.
Тогава ще разкрия славата Си между народите и всички народи ще видят Моя съд, който извършвам, и ръката Ми, която слагам върху тях. Така Израилевият дом ще познае от днес и нататък, че Аз съм Господ, техният Бог. А народите ще познаят, че израилтяните са били отведени в плен поради своята поквара. Затова, че са отстъпвали вероломно пред Мене, то Аз скрих от тях Своето лице и ги предадох в ръката на враговете им, и всички паднаха от меч. Поради нечестията им и според престъпленията им сторих им това и скрих лицето Си от тях. Затова така казва Господ Бог: „Сега ще върна Яков от плен, ще се смиля над целия Израилев дом, но и ще бъда ревностен за святото Си име. И някои ще почувстват своето безчестие и своето вероломство, които са извършили пред Мене, когато ще живеят в своята страна безопасно и никой няма да ги заплашва, когато ги върна изсред народите и ги събера от земите на враговете им, и проявя Своята святост чрез тях пред очите на много народи. И ще познаят, че Аз съм Господ, техният Бог, тъй като, след като ги направих да отидат в плен между народите, отново ще ги събера в страната им. И никой от тях вече няма да остава там в плен. И няма да скривам лицето Си от тях повече, защото ще излея Своя Дух върху Израилевия дом“, казва Господ Бог.
Езекиил 39:21–29