„Реджи, пише ли някъде в Петокнижието за Господния Ден? Мисля, че въпросът е повече от интересен.“
₪
Петокнижието (или първите пет книги от Библията) е почвата, в която покълва свързаната със завета есхатология1. По-късно пророците доразвиват всичко подробно около идеята за Господния Ден. Макар да не е изрично назован, Господният Ден със сигурност присъства имплицитно в Петокнижието. Той се предполага и налага от това, което можем да наречем „дилемата на завета“. Петокнижието съдържа един обвързан с условия завет, което налага необходимостта самият Бог да се намеси по свръхестествен начин – едновременно с апокалиптично възмездие и преобразяващо откровение – иначе евреите никога не биха могли да владеят трайно Обещаната земя.
Пророците възприемат Господния Ден като вододел между две епохи. Той окончателно слага край на дългия плен и на безбройните страдания, на които е обречен Израел заради нарушаването на завета (Левит 26; Второзаконие 28-32). Господният Ден е синоним за края на хегемонията на езичниците („времената на езичниците“; вж. Езекиил 30:3 и Лука 21:24), за възстановяването на царството на Израел (Данаил 2:44; Захария 1:17, 2:12; Деяния 1:6; 3:21), за новорождението и окончателното завръщане за покаялите се и оцелели в „утеснението на Яков“ евреи (Исая 59:21,66:8; Еремия 30:7; Езекиил 39:22, 28-29; Данаил 12:1; Захария 12:10; Матей 23:39; Римляни 11:25-26). След ужасни наказания (Езекиил 20:33-34,37) и удивителна благодат и милост, неверието на евреите ще бъде веднъж завинаги победено и този безнадеждно непокорен народ ще „се роди в един ден“ (Исая 66:8; Захария 3:9). Мойсей пророкува, че тази промяна ще настъпи, когато Израел „се намери в скръб… в последните дни“ (Второзаконие 4:30,31).
Господният Ден е разкрит от пророците като бъдещото решение на тежката дилема, до която водят безусловното обещание (дадено на патриарсите) и последвалият обвързан с условия завет (които могат да бъдат изпълнени единствено със сила от Духа). Как иначе този вечно непокорен народ ще наследи завинаги Обещаната земя? Как иначе ще заживее в безопасност един малоброен народ от пастири и селяни, заобиколен от войнолюбиви свръхсили?
С много от думите си Мойсей залага една есхатологичност в завета. Например, на прага на Обещаната земя той заявява, че не вярва Израел да успее да се задържи в нея. „И когато ги сполетят много злини и скърби, тази песен ще говори против тях като свидетел, защото ще бъде в устата на потомството им и няма да бъде забравена. Аз знам какви са техните помисли още отсега, преди да съм ги въвел в страната, за която им се клех.“ (Второзаконие 31:21). „Защото зная, че след смъртта ми със сигурност ще се покварите и отклоните от пътя, който ви завещах и в последните дни ще ви стигнат злините…“ (Второзаконие 31:29).
Мойсей посочва основната причина народът да не остане задълго в Обещаната земя – „…но до този ден Господ не ви даде сърце да разбирате, очи да виждате и уши да чувате“ (Второзаконие 29:4). Тази обреченост се запазва до есхатологичната развръзка във Второзаконие 30:6, когато Бог им подарява ново сърце. Ако не настъпи новорождение, неподатливото на промяна човешко естество на практика обрича народа на порочен кръг от наказания и изгнаничество. Ето защо Второзаконие 30:1-6 предугажда сключването на Нов Завет, който ще дари правдата, която Законът изисква, но е безсилен да осигури. Това е задачата на Новия Завет („Аз ще вложа…“, Еремия 31:33, 32:40; Езекиил 11:19; 36:27).
Мойсей пророчески изпреварва Новия Завет, когато казва: „И ще те доведе Господ, твоят Бог, в страната, която са владели твоите предци, и ти ще я владееш. И Той ще ти стори добро и ще те направи по-многоброен от предците ти. Господ, твоят Бог, ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да обичаш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, за да живееш.“ (Второзаконие 30:5-6).
Това е също толкова есхатологично обещание за национално възкресение, колкото всичко, което четем в Езекиил 37 или другаде из пророците. Тези думи описват как Бог облича човека със сила – чрез чудото на новорождението. За да разберем как един Еремия е виждал бъдещия Нов Завет, е необходимо да разберем, че за него този завет трябва да включва действителното и вечно наследяване на Обещаната земя без по-нататъшни опасности и проклятия. Безопасното обитаване в Обещаната земя е неизменна част от „вечния завет на мир“ (Битие 17:7-8; Левит 26:6; Псалм 105:10-11; Исая 54:10; 61:8-9; Еремия 23:6; 32:37, 40-41; Езекиил 34:25,28; 36:27-28; 37:26; 39:28-29; Софония 3:13,20). Затова пророците представят образа на един изцяло праведен народ, до последния човек.
За пълното изпълнение на този завет обаче, не е достатъчно само малка част от народа да получи ново сърце и нов дух (Езекиил 11:19; 36:26), тъй като „остатъкът, избран по благодат“ никога не е успявал да предотврати отстъпленията и изгнаничеството на целия народ. Т.е. докато праведният остатък живее сред море от отстъпници, обещанието за вечно владение на тази земя не може да се изпълни.
Старозаветните светии са били запознати с идеята законът да бъде записан в сърцето (Псалм 37:21; 40:8; 51:10; Исая 51:7) и с това, че Светият Дух може да обитава в човека (Битие 41:38; Изход 28:3; 31:3; 35:21; Числа 14:24; 27:18; Второзаконие 34:9; Псалм 51:10-12; Неемия 9:30; Исая 63:11; Данаил 4:8; 5:11,14; Михей 3:8; I Петрово 1:11), но те са били също така наясно, че само един верен остатък никога няма да бъде достатъчен, за да няма повече изгнание за всички (срв. Еремия, Езекиил, Данаил). Затова именно обещанието се състои във „вечна правда“ (Еремия 32:40; Данаил 9:24) за целия народ (Исая 4:3, 60:21; Еремия 31:34; Езекиил 39:22,28-29) и за всяко тяхно дете (Исая 44:3; 45:25; 54:13; 59:21; 61:9; 65:9,23; 66:22 и др.).
„От този ден и нататък“ (Езекиил 39:22) нито зрънце от семето израилево няма да се отклони от този вечен завет на благодат (Псалм 89:30-31; 32-33,34; Исая 59:21; Еремия 31:34; 32:40). Това ще осигури на всички бъдещи поколения евреи окончателното наследяване на Обещаната земя до края на хилядолетното царство.
В Господния Ден, откровението, на което бе построена Църквата (Матей 16:17-18) ще се изясни и на покаялия се остатък, когато „избавителят дойде от Сион“ (Исая 59:16-21; 63:4-5; Захария 12:10; Римляни 11:25-27). Господният Ден настъпва в края на една небивала скръб (Исая 66:8; Михей 5:3; Еремия 30:7; Данаил 12:1; Матей 24:21,29).
Можем да заключим, че Новият Завет е по същество завет на новорождението, сключен далеч преди началото на света в самото сърце на Триединния Бог (Евреи 13:20; Откровение 13:8), но тук – в Еремия – както и в другите пророци, които говорят за „вечен завет“, ударението пада върху това, че един ден вече няма да има само остатък от вярващи сред нация от отстъпници, защото заветът обещава, че „целият Израил ще се спаси“. Това означава, че от Господния Ден нататък (Езекиил 29:22) всеки оцелял след скръбта на ония дни евреин ще бъде свят и достоен да наследи завинаги Обещаната земя. Когато Павел казва, че „целият Израил ще се спаси“ (Римляни 11:26), той има предвид именно тези текстове в Стария Завет.
И тъй като става дума за Божията правда, а не за тяхната собствена, нито един от тях няма да изгуби повече страха от Бога, който сам Бог ще вложи в сърцата им със силата на Духа (Исая 45:17; 59:21; Еремия 32:40). Такова едно свръхестествено спасение, едновременно на всички оцелели евреи, ще смае народите и ще им покаже, че Бог е способен да изпълни своята „мисия невъзможна“ и да въведе Израел завинаги в обещаната им земя, без всякаква опасност от по-нататъшни наказания и изгнаничество (II Царе 7:10; Еремия 24:6-7; 31:28; 32:41; Амос 9:15; Лука 1:73-75).
Бог никога няма да се откаже от плановете си за своя избран народ, за да не би да излезе, че е бил победен от неверието им (срв. Числа 14:15-21; Второзаконие 32:26-27; Езекиил 36:22-23; 32-36; 39:27; Римляни 9:16). Бог е решен Той да победи във вековното си противоборство с евреите преди да настъпи краят на века. „Защото Бог може пак да ги присади“ (Римляни 11:23).
Ако разгледаме отблизо контекста ще видим, че утвърждаването на Нов Завет с Израел като народ, настъпва СЛЕД „времето на утеснението на Яков“ (Еремия 30-31)2. Мойсей казва също, че Бог неизбежно ще крие лицето си от народа като цяло (Второзаконие 31:17-18; 32:20; Исая 8:17) до „онзи ден“, до мига, в който Духът се излее върху целия дом Израилев (срв. Езекиил 39:22,28-29 със Захария 12:10).
Но кое гарантира, че Бог ще устои на обещанието си да им даде трайно владение на Обещаната земя? Единствената гаранция е вечната правда на Христос, според написаното – „Господ е наша правда“ (Исая 54:17; Еремия 23:5-6). Само Неговата правда (и никоя човешка праведност) може да изпълни всички изисквания на завета и да гарантира владение на Обещаната земя. Само тя дава също увереност на вярващия в окончателната слава. Това е правдата, разкрита в евангелието (Римляни 1:17). Това е вечната правда, която притежава само Бог (Марк 10:8; Римляни 7:18; 10:3; Филипяни 3:9).
Разкритият от пророците бъдещ Господен Ден решава обаче само част от дилемата. Той не посочва на какво легитимно основание праведният ще получи вечен живот и дара на Духа. Върху това хвърля светлина великото откровение за „тайната на благовестието“. А в центъра на тази тайна – че Месия се среща с Израел в две пришествия – стои изкуплението. Това е била вековна тайна (Римляни 16:25-26; Ефесяни 3:5; 6:19; Колосяни 1:26; I Петрово 1:11). „Никой от властниците на тоя век не я е познал, защото ако бяха я познали, не биха разпънали Господа на славата“ (I Коринтяни 2:7-8).
Изкуплението е основата на спасението и в двата завета. Противно на всичко, което са очаквали, Месия идва два пъти – първия път, за да извърши изкупление, а втория – „веднага след скръбта на ония дни“ (Матей 24:29). Макар и изцяло предречена (Исая 53; 66:7; Михей 5:1, 3-4; Данаил 9:26; Деяния 26:22; Римляни 16:25-26; I Петрово 1:11) тази „тайнствена премъдрост“ – за един разпънат на кръст и възкресен Месия и Господ и за две пришествия – остава тайна, запечатана в пророческите писания (Римляни 16:26) до определеното за разкриването ѝ време.
И така, в ранните си стадии, историята на спасението започва с невъзможността да се съгласува безусловният Божий избор и обещание (Бог се заклева в Себе Си, докато Авраам спи непробудно, вж. Битие 15:12) с добавените по-късно условия, които изискват недостижима за човека праведност, която само Бог може да осигури. Във вековете преди Христос хората са имали смътна идея за начина, по който Бог ще осигури тази правда. Естеството и определящият принцип на тази правда се изясняват напълно с разкриването на тайната на благовестието на апостолите и пророците от ранната църква, след възкресението на Господ Исус (Марк 8:30; 9:9; Лука 24:21; Деяния 1:6 и 3:21; Ефесяни 3:5).
Но колкото и смътни да са били представите преди времето на Христос, никой никога не е бил праведен без правдата на Божия Син, тъй като във всички епохи Бог винаги е признавал само собствената си правда. И понеже е съвсем ясно, че старозаветните светии са били „живи към Бога“ чрез Духа, можем да заключим, че Бог е вменявал правдата на Христос на всички, които са били новородени чрез вяра още преди пълното разкриване на „тайната на благовестието“ (Ефесяни 6:19).
Пророците са разбирали необходимостта от новорождение, използвайки изрази като „обрязване на сърцето; нов дух вътре във вас; заповеди, написани на сърцето“ и т.н. Те са разбирали също, че ако се новородят само някои от евреите, никога няма да бъдат изпълнени условията за вечното и безопасно владение на Обещаната земя. Такова е невъзможното противоречие, породено от обвързването на едни фантастични обещания с условия, които никой човек не може да изпълни. Пророците са виждали как тези непосилни за човека условия ще бъдат изцяло изпълнени при апокалиптичната намеса на Бога в Господния Ден. Но пророчествата за някакъв ден, в който народът ще бъде новороден и ще свършат времената на езичниците, носят само част от решението на поставената от завета дилема, защото едно такова новорождение е невъзможно без изкупление.
Съответно, дилемата бива решена окончателно в разкритата през I в. „тайна на благовестието“ (Римляни 16:25-26; Ефесяни 6:19). А тайната е, че обещанията имат свое сегашно, частично изпълнение и едно бъдещо, пълно изпълнение в Господния Ден (т.нар. „сбъднатост“ и „несбъднатост“)3 като се състои в две пришествия на Месия – при първото Новият Завет е приет най-напред от Църквата (която трябва да предизвика благородна завист у Израел – Римляни 11:11, 14, 31) и накрая, при второто пришествие – от каещите се, оцелели израилтяни, в края на голямата скръб.
Така че Петокнижието залага дилемата, която съдържа заветът и която поражда по-късното откровение за Господния Ден, а те от своя страна са последвани от пълното и окончателно разкриване за Христовото изкупление, което Той извършва като се явява на Израел в две пришествия.
Прочее, тайната разкрива двуетапното изпълнение на завета. Църквата вижда ясно първия етап, който е бил неизвестен в древността (Римляни 16:25-26; I Петрово 1:11), но за свое нещастие, тя почти е изгубила представа за втория етап, който пророците обаче са виждали съвсем ясно.
Боже, върни ни в контекста на тайната – така славата Ти ще свети още по-силно!
- 1 http://the.mysteryofisrael.org/2010/10/20/the-eschatology-of-the-covenant-in-the-books-of-moses/
- 2 Утеснението на Яков е голямата скръб (или родилните болки на Сион – Еремия 4:31; Михей 4:10), на която слага край Господният Ден (срв. Исая 13:6-8, 10; 66:8; Михей 5:3, Еремия 30:7, Данаил 12:1; Йоил 2:31; 3:14-15 с Матей 24:29, Деяния 2:20; Откровение 16:14-15). Целта на скръбта е да сломи силата и самонадеяността на блудния син, които му пречат да се върне при Бога (Второзаконие 32:36; Езекиил 20:37; Данаил 12:7) (бел. авт.).
- 3 Добре познатото в англоезичната литература на есхатологична тематика понятие „already / not yet of prophecy“ (бел. прев.).