Реджи Кели
Почти всичко, което по-късно щеше да се превърне в мое убеждение относно съдбините на Израел, го открих докато отчаяно търсех отговор на въпроса защо Господ Исус не се е върнал, при положение че самият Той сякаш е очаквал да се завърне в своето поколение (Матей 24:34; Марк 13:30)1. Тази мисъл не ме оставяше на мира. Знаех, че Исус не може да бърка. Намерих отговора, и заедно с него съвършен мир, когато прочетох II Солунци 2 глава. Там става ясно защо Исус не се е завърнал още. Точно както Исус е дошъл на предначертаното време, за да изпълни в себе си това, което Павел нарича „тайната на благочестието“ (I Тимотей 3:16), точно така някой ден ще дойде друг един (на предначертаното за него време), за да се изпълни в него „тайната на беззаконието“ (II Солунци 2:7). По някаква причина това трябва да се случи преди да се върне Исус. Още тогава подозирах, че Божият план и всеобхватната „тайна на Бога“ (Откровение 10:7) се опира на тези две въплъщения на двете потомства, за които се говори в Битие 3:15.
По-късно научих, че думата, която използва Исус за „поколение“ има много значения и съответно, че говори за дълготрайно предразположение на духа у евреите до самия край (Матей 23:30-39; Деяния 7:51) – за тяхното непокорство, което ще бъде пречупено едва в някакво окончателно, велико изпитание (Второзаконие 32:36; Данаил 12:7). Разбира се има и други начини да се разбере казаното от Исус, като например, че поколението съвременник на очевидните белези на свършека няма да премине, докато той не настъпи. Това странно изказване е объркало не един и двама и безброй невярващи са злоупотребявали с него, тъй като е очевидно, че Исус не се е завърнал в своето поколение. Също е ясно, че неговото поколение не е избягнало суровото наказание, което се е стоварило върху Ерусалим, макар някои от думите на Исус да не са се изпълнили – очевидно с идеята, че е говорил и за едно окончателно и пълно изпълнение в бъдеще.
Така или иначе, когато забелязах, че Исус заръчва на учениците си да четат и разбират пророк Данаил, пророчествата действително ми проговориха. Радвам се, че не приех думите на Исус – „който чете, нека разбира“, както са ги приели доста преводачи – като напътствие от Матей. Напротив, това в никакъв случайне са вметнати от Матей думи, а съвет на самия Исус към учениците му, да четат и разбират какво е казал Данаил за описваното от Исус събитие. Той естествено е знаел, че ако го послушат, ще научат повече за това събитие – какво води до него и какво следва от него – и това ще им помогне да разберат отговора на въпроса, който му задават: „…какъв ще е белегът за твоето пришествие и за свършека на века?“. Не е случайно, че в книга Данаил се говори толкова често за „разбиране“. С две думи, това мое почти детско послушание на ясното напътствие на Исус (да чета и разбирам Данаил) залегна в основата на убежденията ми за Израел и последните времена. Тогава и се превърнах в това, което амилениалисти и претеристи наричат „футурист“ :-).
След това забелязах една нишка, която се проточва в целия Стар Завет. Всички текстове сочат към някакъв бъдещ „Ден Господен“, който абсолютно винаги се свързва с конфликт в последните дни, като в центъра на този конфликт очевидно стои един съвсем буквален Ерусалим. Затова и конфликтът е наричан „спорът за Сион“2. Фактът, че Храмът и Ерусалим лежат в руини и там не живеят почти никакви евреи в продължение на толкова много векове обяснява донякъде защо Църквата е била склонна да не тълкува пророчествата буквално. Винаги обаче е имало и хора, които не са преставали да очакват завръщането на евреите в състояние на неверие, за да стане възможно изпълнението на пророчествата за едно бъдещо опустошение на един буквален, населен с евреи Ерусалим.
Когато започнах да изследвам есхатологията, бях впечатлен колко често пророците представят събитията, отвеждащи до Деня Господен в заветен контекст. Пророците винаги описват всичко като заветен спор, който засяга не просто вековния народ-изгнаник, но и една съвсем буквална земя и един съвсем буквален град (Езекиил 39:22-29).
Видях как тази добре известна част от надеждата на Израел всъщност е засенчила и изкривила в тях по-широката перспектива, която въпреки всичко винаги е била съвсем ясно предсказана в старозаветните пророци (Деяния 26:22; Римляни 16:25-26). Видях, че често срещаният в Стария Завет „Ден Господен“ винаги се явява като фон и контекст за тайната или загадката на благовестието. Разкриването на тайната става директно с помощта на пророческите писания от Стария Завет (Римляни 16:26), но едва след първото идване на Христос става ясно, че идванията са две и че между тях се крие дълга епоха. Никой не е можел да различи две отделни идвания преди да настъпи определеният за това различаване момент (I Петрово 1:11-12). Стигнах до убеждението, че тази тайна е акт в две действия – при първото в нея се препъва Израел, а при второто вече ще бъдат изпитани всички не-евреи и най-напред Църквата (I Петрово 4:17). Това именно се случва днес.
Веднъж видял връзката между голямата скръб и завръщането на Христос и тази между последния звяр, от една страна, и християните и невярващите евреи, от друга, лесно разбрах, че скръбта не е предназначена единствено за пречистването на Църквата, но че тя е и моментът, в който евреите се завръщат от вековното си изгнаничество, причина за което е била тяхната слепота за евангелието. Те няма да останат завинаги „врагове за наша полза“ (Римляни 11:28). Една трета от тях оцеляват и биват новородени в един единствен ден (Исая 66:8; Езекиил 39:22, Захария 3:9, 12:10; 13:8-9). Къде остана обаче онзи велик Ден Господен, който е „веднага след скръбта на ония дни“ (срв. Матей 24:29 и Деяния 2:20)? Дали не трябва свързаните с „онзи ден“ безброй обещания в еврейските пророци да се тълкуват вече само „духовно“? Дали не трябва изливането на Духа да се възприема като тяхното единствено и окончателно изпълнение? Или те твърдо остават част от Божия план да върне един дълбоко смирен народ обратно във „връзките на завета“ (Езекиил 20:37)? Какво се е променило?
От една страна, разкриването на тайната на благовестието не е променило с нищо обещанията в Стария Завет и със сигурност не е отменило нито едно от тях. Един ден, в края на голямата скръб, Христос ще се яви на своите отчуждени братя евреи (Еремия 30:7, Данаил 12:1, Михей 5:3, Захария 12:10; Матей 23:39, Откровение 1:7).
От друга страна обаче нищо не е както преди. Първата Църква се наслаждава изведнъж на неописуема слава и пред очите ѝ се разкрива гледка, която е далеч по-велика от всички дотогавашни разбирания и очаквания. Неслучайно Павел казва, че „каквото око не е виждало и каквото ухо не е чувало…“.
Евангелието разкрива слава, която превъзхожда надеждите и на най-посветените светии в Стария Завет – неща, толкова славни, че и ангелите не познават, но желаят да надникнат в тях (I Петрово 1:12). Петър ни казва, че чрез тези „възвишени обещания, станахме съпричастни на Божествената природа“ (II Петрово 1:4). Тази гледка преобразява (Римляни 11:33-36, II Коринтяни 3:18). Не е достатъчно да схванем фактите. Нужна ни е и славата.
*Илюстрация: Бурята в Галилейското езеро, детайл, масло (160 cm × 128 cm) 1633 г., Рембранд (1606—1669), открадната на 18 март 1990 г. от Isabella Stewart Gardner Museum, Бостон
1 http://the.mysteryofisrael.org/2011/07/13/my-love-of-prophecy/
2 Препратка към Исая 34:8 – в нито един от българските преводи на този текст в Исая еврейската дума ריב [riyb] не е преведена с основното си значение на спречкване (Битие 13:7), спор, разпра (Второзаконие 25:1), съдебно дело или спор (Изход 23:3 и Второзаконие 17:8), противопоставяне (Йов 31:35) и съперничество (Исая 41:11) и съответно всяка препратка на автора към Исая 34:8 изключва дословното цитиране на някой от българските преводи, макар Новият превод (НП) да предава много добре в този стих идеята за Божие възмездие над всички неприятели на Сион (бел. прев.).