Реджи Кели
Братя, нуждаем се от учители, които да са и пророци – не само в това, което учат, но и в това, което „виждат“1. Защото едно е да отговаряме на всякакви противоположни нам мнения и възражения в стил „каквото повикало, такова се обадило“ – т.е. с аргументи и контрааргументи от Писанията – и съвсем друго е да изграждаме позиция, която последователно да съгласува и обхваща цялото Писание. Това, което наистина се старая да разбера е защо от нас се изисква и въобще дали се изисква да изграждаме подобна позиция? Длъжни ли сме да отговаряме, дори когато можем да отговорим? За какво? Отговорът е, че трябва да сме готови да отговорим на всеки, който ни попита „каква е надеждата ни“.
Не е достатъчно да знаем в какво даден възглед е погрешен. Трябва да знаем и защо въобще той съществува, с какво тази заблуда е опасна, до какво води тя или в какво точно ни ограбва. Дали е просто безобидна грешка на тълкуването или в нея прозира някакво предразположение на сърцето? Едно е сигурно – за Павел ересите не само че са били нещо обичайно, той ги е смятал за НУЖНИ – за да бъде изпитана Църквата и да „се изявят одобрените“. Тук мнозина ще възразят и ще кажат, че едва ли можем въобще да обявим нечии есхатологични схващания за толкова погрешни, че да ги обявим за ерес. И това е вярно, не всяка „неволна грешка“ означава ерес или сериозна заблуда.
Във всеки случай, подобни грешки са много повече от безобидни духовни упражнения, тъй като залогът е голям и се състои в това как приемаме или отхвърляме истината. Много от тези неща обаче, макар и да е възможно да бъдат категорично защитени, често са несъмнено трудни за разбиране и до известна степен забулени в някаква заложена от Бога тайнственост. Затова и четем, че „е слава за Бога да забулва нещата, а е слава за царете да ги разбулват“. Очевидно Бог ни предизвиква да разбулим някаква тайна без да се осланяме на каквито и да е свои способности, а единствено на милостта на Духа, който да ни съ-пътства и на-пътства във всяко нещо. Какво е значението на всичко това? Какво ще ни струва, ако се отнесем небрежно или поемем по погрешна пътека, когато нещата опират до разбулването на Божиите тайни? В крайна сметка всичко опира до това доколко е важно за нас да бъдем „научени от Бога“ не просто в някои неща, а във „всяко нещо“? Разчитаме ли на себе си, на специалисти и експерти или разчитаме на Светия Дух, при положение че само по незаслужена милост от Бога можем да бъдем „упътени към всяка истина“ и да разберем „идните неща“?
Ако единствено важно е, да живееш като благочестив християнин и да вярваш в непорочното зачатие, кръста, възкресението и буквалното завръщане на Исус, то защо се тормозим с есхатологични дреболии? Нима без друго няма всичко да се нареди, когато Бог поправи есхатологичните ни виждания било на небето, било на земята, било чрез някое събитие, което ще коригира есхатологичните ни предпочитания, които така или иначе нямат пряка връзка с личното ни спасение? Пък и, при положение че есхатологията предразполага към толкова разногласия и изисква толкова усилия и време, не е ли по-добре да се съсредоточим върху други, по-важни начинания? Истинската клопка в такъв случай не се ли крие именно в това да се изгубим в един толкова безнадежден, безкраен и безплоден дебат? В края на краищата есхатологията няма почти никакво отношение към личното спасение или жизнеността и силата на местната църква. Нима това не е видно от многото процъфтяващи църкви с ревностни вярващи, навсякъде из хубавата ни страна, кои от кои обаче по-различни, когато стане дума за есхатология? Какъв е проблемът въобще? Реално погледнато, има ли някакво значение дали 70-та седмица на Данаил е в миналото или в бъдещето? Нима не се спасяват и едните, и другите? Кой би се наел да го отрече? Тогава за какво е всичкият този труд?
Вярвам, че по-важният въпрос е какво преследва нашият Бог, понеже именно Той е предопределил Църквата да се сблъска с тези неизбежни въпроси. Богословието ни ще се окаже още по-сбъркано, ако сметнем цялата тази ситуация за случайна. Но ако нищо не е случайно, това само утежнява проблема. Защо Бог е определил да се сблъскаме и да сме принудени да се борим с такива отчайващо трудни въпроси и теми, по които църквата е принудена да се произнесе в днешно време? Разбира се, тези теми не са нови, но колкото повече наближава Денят, толкова по-важни стават те и в това няма нищо чудно при положение че в последните дни ще бъде „невъзможно за човек“ да се опази от измама, защото в онези дни, „ако беше възможно, дори избраните биха били измамени“. Тоест с напредването на времето пътят още повече се стеснява.
Това са въпроси, по които ще се радвам да чуя пророческото виждане на моите братя, които също имат Духа. Как ви се струва всичко това? Защо нещата имат този вид в областта на есхатологията и пророческите текстове? Защо Словото е стигнало до нас във вид, който изисква от нас такова внимателно проучване и въпреки това много неща си остават загадъчни и противоречиви? С каква цел? Дали има Божествен умисъл? Ако е така, какъв е той? Какво означава всичко това? Какво предвещава?
Аз, от своя страна, мисля следното: тайната, т.е. загадката, която в миналото така жестоко е изпитала и пресяла Израел, е същата и днес и вярвам, че несъмнено ще изпита още веднъж Израел и народите, а особено Църквата, за последно. Нещата, които в миналото Бог е подминавал в дълготърпението си е възможно, на определеното време, пак Той да облече в съдбовност и да им придаде първостепенна важност. Не че есхатологичните въпроси притежават, сами по себе си, решаващо значение за спасението, но в дните на явно и небивало в историята изпълнение на пророчествата, ще бъдат разкрити, както никога преди, отношението и предразположението на сърцата. Това е свързано с личното спасение, не в смисъл на това как се оправдаваме, а на това дали Духът ни е водил и дали сме били научени от Бога. И мярката е не толкова дали днес виждаме някои неща, колкото как са настроени сърцата ни и как реагираме, когато ни бъде представена истината. Това разположение на сърцето издава представите ни за Божието естество. В този случай избраната от нас есхатология може да разкрие дали сме били „научени от Бога“. И дори да сме били достатъчно водени и научени от Него, че да стигнем благополучно до спасение, все пак остава въпросът дали сме се оставили Бог да ни „упъти към всяка истина“ или сме положили част от тази свята надежда в мненията и заключенията на учените глави и специалистите или дори още по-често – в тези на любимите си учители?
Какво е заложил Бог в тези последни дни и какво означава всичкото това разногласие? Каква отговорност носим в областта на есхатологията? Дали наистина това е второстепенен въпрос, без решаващо значение за вечността? Има ли той изобщо отражение върху вечната ни съдба? Дали наистина е горе-долу без значение каква позиция ще възприемем по вековния „еврейски въпрос“? Дали наистина древната „семейна вражда“, която бушува и днес в Близкия изток, е свързана по някакъв начин с това как разбираме Бога и „неговите пътища“? Можем ли да смятаме за изпълнен един вечен завет без завръщането и спасението на Израел? Дали Бог не изисква нещо от нашето поколение, нещо със съдбовно значение и под неочаквана форма? Имат ли тези теми отношение към това как разбираме и други въпроси на вярата и дори към това как разбираме и доколко познаваме своя Бог? И ако имат, как точно? Дали целта и същността на есхатологията се заключават ЕДИНСТВЕНО в това как живеем? Или есхатологичните ни убеждения засягат и начина, по който виждаме, оценяваме, възвеличаваме и прославяме великолепието и многообразната Божия мъдрост?
И най-сетне, свидетелството ни пред света се състои не само в това как нашите убеждения ни определят като хора вярващи, състрадателни, любящи и смирени, но и в начина, по който тези наши убеждения моделират житейските ни решения и в мъдростта, с която планираме и живеем всекидневния си живот. Очакванията ни и подготовката ни разкриват до голяма степен какво наистина вярваме, а това е от решаващо значение за свидетелството ни пред Израел и пред света. „Ной, предупреден от Бога за онова, което още не се виждаше, направи кораб…“ (Евреи 11:7). Подготовката ни е въпрос на лична съвест и зависи от усещането ни за водителството на Духа, но тя може и да разкрие в каква степен сме се съгласили със света, че времето си лети, „а всичко си е същото, както от началото на творението…“ (II Петрово 3:4). Това, в което вярваме определя какво очакваме и как се приготвяме. Тук не говорим за оцеляване, а за нашето свидетелство – пред хора и ангели. Този живот е кратковременен, но нещата, в които вярваме и които вършим тук, в този кратък период от време, имат своите вечни последствия!
Нахвърлих просто някои мисли и очаквам размяна на мнения. Не искам сам да разглеждам подобни въпроси. Нека заедно да търсим Господа и да очакваме от Него истинските отговори, които имат силата да ни променят, нека просим „видение, изложено ясно на плочици“ (Авакум 2:2) за време като нашето; нека просим мироглед, който чрез вярност и покорство на Бога да онагледим пред всички с делата си. Мирогледът винаги определя делата, ако не сме разделили „това, което Бог е съчетал“.
* Илюстрация: Пророк Амос, гравюра, 1865 г., Гюстав Доре (1832–1883)
1 http://the.mysteryofisrael.org/2013/09/28/why-is-eschatology-important/