Нужно е да гледаме с известна доза скептицизъм на всеки, който твърди, че Бог е негов Баща, без това да поражда у него страхопочитание към Господа. Защото Той е Господ (и този факт трябва винаги да пазим в душите си заедно с усещането за Неговата благост, да не би да се превърнем в безчувствени стоици), но също толкова важно е Неговото бащинство да извиква у нас спомена за святата Му природа. В противен случай ще се втурнем да Му служим с куп дейности, все в Негово Име, ала съвсем не в Негова Почит.„Пророкът започва с „така казва Господ“ и добавя: „Аз ви възлюбих“. Как се отплати Израел за тази милостива любов? Пророкът вижда любовта на Бога, а след това вижда и неблагодарността на неговия народ. Бог нарича Израел свой син, дали обаче те са се отнасяли към Него като към Баща? Те са пазели разбирането, че са слуги, а Той — господар, но дали са Го почитали като такъв? Подобаващото страхопочитание към Бога е било изгубено, главно заради безбожието на свещениците, срещу които е насочено обвинението.“ (Charles Feinberg, The Minor Prophets; Moody Press, 1990 ed. pp. 251-252)Все по-рядко „подобаващото страхопочитание към Бога“ присъства в размислите на днешните християни. Смартфони, бърз достъп до интернет и хиляди други форми на забавление и отвличане на вниманието — в такава среда да „замълчиш“ и „да знаеш, че Той е Бог“ се превръща за повечето хора в архаизъм. Залисани, днешните вярващи често се превръщат (или вече са се превърнали) в някакъв вид хора, които се трогват само от това, което получават на секундата, бързо и лесно, от това което грабва окото, а присъщите на свещеника очакване, почит и благоговение пред Седящия на трона са се превърнали в същинско табу, дори и да не искаме да го признаем.Научили сме се да живеем със слепи, куци и болни жертви и здравата вяра на древните пророци и апостолите е на път да изчезне, особено в практиката на западните християни. Нужно е ежедневно да ни се напомня, че:„Повеленията Господни са прави, веселят сърцето;
Заповедта Господна е светла, просвещава очите;
Страхът от Господа е чист, пребъдва завинаги;
Съдбите Господни са истинни и без изключение справедливи“ (Псалм 19:8-9)Днес мнозина са закърмени с идеята за един Бог, който е Баща, но на когото най-драматично отказваме почитта, която пророците и древните левити са Му оказвали пред народа. Липсва ни тежест и колко кухо кънтят тия наши задъхани богослужения и неблагоговейни мисли за Бога. Не се усеща в тях живителната нотка на страха от Господа, но ако не улучим именно тази нотка, можем да сме сигурни, че независимо колко се трудим, свирим или служим пред всички, няма да носим на челото си онези отличителни за свещеника думи — „свят Господу“. Свидетелството ни ще е просто хуманизъм, а служението ни — обикновена религия.
Първата ни задача не е да правим и да струваме, а да носим на хората познанието за Бога, такъв какъвто ТОЙ Е, а това познание не могат да го намерят хората, за които Бог не е център на копнежите им и който не е заслужил всичката им почит. Ако само повърхностно Му обръщаме внимание, независимо колко пламенни сме в богослуженията си, Той ще бъде като Баща без почит, докато не ни порази тая проста истина — че Бог няма нищо общо с обърканите ни представи за свещеничество и синовенство.
„Да би затворил някой от вас вратата на Храма, за да не палите огън на олтара Ми напразно! Аз не благоволявам във вас, казва Господ на Силите, нито ще приема принос от ръката ви“ (Малахия 1:10).
Как да схванем, че е напълно възможно да вярваме изопачено, подклаждайки духовните си пристрастия с една вяра, която не е угодна на Господа и която е възможно дори неправилно да „принасяме на олтара Му“ като наше християнско служение?
Леон Морис пише, че Малахия говори за някаква „отпуснатост сред свещениците“, но така може да опишем и състоянието на съвременните християни, били те с евангелистки или харизматичен уклон. Като казваме отпуснатост, не става дума за безучастност и мързел — дал Бог дейности — а за липса на усърдно търсене на Бога, това именно наблюдаваме и днес. Левитите занемарили ролята си на свещеници и по същия начин Църквата до голяма степен се е отклонила от „вярата, която е била веднъж завинаги предадена на светиите“.
„Заветът ми беше с него за живот и за мир, които и му дадох заради страха, с който се боеше от Мен и се страхуваше от името ми. Законът на истината беше в устата му и неправда не се намери в устните му; ходеше с Мен в мир и правота и отвърна мнозина от беззаконие. Понеже устните на свещеника трябва да пазят знание и от неговите уста трябва людете да искат закона. Защото той е посланик на Господа на Силите. Но вие се отклонихте от пътя, направихте мнозина да се спъват в закона, извратихте завета направен с Левий, казва Господ на Силите. Затова и Аз ви направих презряни и унижени пред всичките люде, защото не сте опазили пътищата ми, но сте се показали пристрастни в прилагането на Закона” (Малахия 2:5-9).
Нужно е дълго да се взираме и сериозно да вникнем в левитското призвание, в самата му същност, защото то не е по-различно от призванието на всеки вярващ.