Преди да се върне Христос, трябва най-напред да дойде Антихрист (II Солунци 2:3), но за да стане това, трябва първо Михаил да отстрани „този, който възпира“ (II Солунци 2:7 и Откровение 12:7-14). Веднъж прогонен Сатана ще знае, че му остава „малко време“ (Откровение 12:12). Няма да ми стигне мястото да се аргументирам подробно, но е достатъчно да кажем, че това съдбовно събитие — небесната победа на Михаил над Сатана — няма да се състои без молитвата и борбата на Църквата. С прогонването на Сатана започва „скръбта, голямата [скръб]“3. Това е кратката, но небивала скръб, която ще засенчи всички предишни страдания (Еремия 30:7, Данаил 12:1, Матей 24:21). Вярващите, които познават Писанията, са наясно, че повалянето на Сатана на земята не е окончателното му поражение, а бележи началото на неговото най-яростнo преследване на светиите и на атаката срещу самия завет.
С това искам да кажа, че съзнателната молитва за окончателното установяване на царството е едновременно с това и молитва за незабавно отстраняване на всичко, което пречи да се изпълнят пророчествата. Такава молитва ще означава, че желанието ни да дойде царството е надраснало страха ни от събитията, които задължително го предшестват. В такъв случай бихме ли се молили простосърдечно Исус да се върне, ако тайно желаем това да не се случи, докато ние сме живи и най-вече – ако знаем, че ние и семействата ни няма да се „измъкнем навреме“ в някакво тайно грабване? Това действа отрезвяващо, защото дори някои благочестиви мъдреци и еврейските равини през Средновековието са казвали, че се молят да не бъдат свидетели на „родилните болки“ на Месианското Царство, защото са разбирали, че без тези болки не може да „се роди изкуплението“.
Но как ще се молим по този начин, ако сме се поддали на преобладаващата днес нагласа да ни бъде добре тук, а после и на небето? Как да се молим простосърдечно и с постоянство, ако основното ни желание е Бог просто да продължи да благославя нашето макар и преходно спокойствие? Ето защо грабването на Църквата след голямата скръб е толкова немислимо в християнските среди, които спрягат есхатологията си в минало време и проповядват гарантирана сигурност и благополучие тук и сега. Това означава, че за да я има тази победоносна молитва е необходим най-истински и дълбок копнеж и дори жадуване, при което не ни е достатъчно царството да е „сред нас“, а желаем то да се установи в пълнота при славното завръщане на Христос („блажената надежда“ на Църквата). Това е възможно единствено чрез радикално скъсване с твърде модерния ни и твърде западен мироглед и модел на живот, защото даже сред евангелското течение се усеща голяма доза неудобство от „остарелите“ ни „апокалиптични“ разбирания. Но кое би ни подтикнало да закопнеем по действителното и скорошно установяване на царството, особено в молитва?
Като начало ще трябва да ориентираме мислите си повече към Неговата слава, отколкото към себе си. „Никой никога не е намразил своето тяло“, казва Павел. Няма нищо лошо в естественото и правилно желание за лично и социално благоденствие и мир за нашия народ или за семейството ни. Има много и ясни обещания в тази насока. Но това не е най-висшето добро. Дори светът се стреми към това (I Солунци 5:3). Ние сме призвани към нещо по-възвишено. Вярващият е кръстен с Духа, за да споделя желанията и целите на един друг – на Този, който единствен в цялата вселена е напълно прав да търси слава за себе си, защото по-добро от това няма. Трябва да пренасочим мислите и желанията си в тази посока.
Няма по-добро нещо за нас от славата на Бога, независимо от последствията ѝ върху нашите иначе добри и нормални интереси днес. Затова само ако я вкусим и преживеем лично и душите ни бъдат преобразени от тази гледка, ще бъдем опазени в бурята, която скоро неизбежно ще връхлети яростно цивилизацията ни. Именно тази гледка е опазила и самия Него, „който, заради предстоящата Нему радост, издържа кръст…“. Сещам се за стария химн – „реших да не се бавя вече, пленяван от временни радости, неща по-високи, неща по-благородни привлякоха взора ми“.
Дали и за нас тази радост е истински и безрезервно „предстояща“? Ако не е, в никой случай не бива да си въобразяваме, че каквито и да е знания и добри дела, ще са ни достатъчни. Изграждай своята убеденост и увереност въз основа на това, че Бог те е избрал и призовал, но внимавай да не би дръзновението ти да се гради единствено на уредените ти лични „духовни сметки“, защото не това е разбирането и любовта към царството. Старай се по-скоро твоята „пълна вяра“ да произтича от разбирането и любовта ти към Божието царство, не само в настоящия му израз – в сърцето ти, но и в неговата пълнота, т.е. в изпълнението на Божието заветно обещание по цялата земя и пред очите на всичките народи. Вълнува ли ни славата на царството Му или ни интересува единствено как ние лично ще се изправим пред Христовото съдилище? С подобна нагласа делата ни придобиват твърде голямо значение, а теологията ни става егоистична и измества ударението в посока, различна от тази на Писанието – към нас самите. Тъкмо обратното е необходимо – да приемем за свое Божието ревниво желание да изчисти Името си пред очите на целия свят, на тази земя, не заради нас, а заради Името и славата на Този, който ни изкупи. И това трябва да стане тук, на самото местопрестъпление. Тук трябва да бъде спечелена или изгубена битката, на тази земя, „в присъствието на неприятелите“ Му, колкото и невероятно да изглежда това. На тази земя ще се сбъднат всички обещания за избрания Му народ, който ще застане начело на народите за хиляда години. От това се боят „началствата и властите“.
Копнеем ли и молим ли се за Неговата слава – първо в Църквата, а после и по цялата земя чрез възстановения Израел? Ако виждаме ясно тази слава и тя ни изпълва с радост, ще можем да понесем кръстна скръб, т.е. голямата скръб. Това разбиране ще ни позволи да се молим с молитви, които стигат много високо, и да искаме всичко, което още не се е изпълнило в небесни места (окончателното прогонване на Сатана от Михаил, Откровение 12:7-14) и на земята (края на ислямското господство над Храмовия хълм) да се изпълни и да се премахнат всички пречки пред установяването на царството. Колкото повече разсъждаваме върху това, толкова повече ще разбираме, че една такава молитва, изказана с убеденост и сила, може да ни струва наистина много и ще бъде по силите само на тези, които вярват в „Бога, който възкресява мъртвите“.
Докато мюсюлманите владеят Храмовия хълм и не допускат там евреи, словото на Бога не може да се изпълни и Исус не може да се върне. Ето защо началствата и властите буквално злорадстват, докато на избраното място се издига това чуждо капище и евреите нямат в момента право дори да се приближат. Малцината, които споделяме мнението, че нещо голямо трябва да се случи, за да има промяна, трудно можем да си представим, че такава промяна би била възможна без война и при това – да не дава Господ – не просто местен конфликт, а нова световна война. Не ни е открито точно кое от двете. Можем да си вадим само частични заключения, но е очевидно, че предстоят катастрофални промени в световен мащаб.
Както за арабите „окупацията“ на евреите е богохулство спрямо Аллах, така и за мен ислямският храм на това свято място е демонично оскърбление спрямо „светия завет“ (Данаил 11:28,30), защото той е разположен върху мястото, на което Бог е избрал да „настани Името си до века“. Църквата, в общия случай, си няма и понятие от този „земен“ аспект на конфликта в „небесни места“, но началствата и властите знаят и се противопоставят на всичко, което би премахнало тази гигантска пречка пред установяването на необходимите условия за завръщането на Христос. Битката е наистина на небесата и запознатите разбират, че нищо не може да подготви необходимите предварителни условия за завръщането на Исус, докато пътят е препречен от тази планина. Готови ли сме тогава, с пълното съзнание, че ще изгубим суетните си удобства, да се молим непоколебимо, едновременно със сърце и ум, да бъде премахната тази планина? Ясно е, че „великата планина“, пред която е бил изправен Зоровавел (Захария 4), препраща към нещо много по-голямо от контекстуалния Вавилон. Става дума за съпротивата на Сатана да бъде възстановен „Домът“ („а Неговият Дом сме ние“), да се сбъднат окончателно и изцяло пророчествата и да се установи Божието царство на земята („под цялото небе“). За това нещо „цялото създание съвкупно въздиша“. Колко повече ние – „с усърдно очакване и ожидане“! „Дойди си Господи Исусе!“ – така се моли само Църквата, която е пресметнала какво ще ѝ струва тази молитва.
* Илюстрация: Питър Брьогел-Стария (1526/1530—1569), Страната на изобилието, масло на дъска (78 х 52 cm) ок. 1567 г., Alte Pinakothek, München.
1 Или „Хълмът на Храма“, т.е. хълмът Мория, на който се е издигал древният еврейски Храм в Ерусалим (II Летописи 3:1) и където днес се издига джамията Ал-Акса (бел. прев.).