Далтън Томас
Снощи превъртах новините в Twitter, за да видя какво става по света. Прочетох за примирието между Израел и Хамас, което щяло скоро да влезе в сила; за все по-гласовитите твърдения за предполагаеми военни престъпления на Израел и една статия за нарастващия антисемитизъм във Франция1. Отново се учудих колко лесно стигат до нас събитията и идеите в епохата на социалните медии. Изведнъж прочетох Tweet-а на един християнски лидер, който ме накара да изтръпна.
След цитат от известния специалист по Нов Завет Н.Т. Райт за това как Исус „е изпълнил призванието на Израел“, Занд заявява категорично, че „Израел е погребан“. Да спрем за миг и да помислим върху това. Не върху твърдението само по себе си, а като върху християнско твърдение. „Месия погреба Израел“. Един последовател на Исус изразява в социалните медии идеята, че Кръстът е колкото спасение за света, толкова и камбанен звън за Израел. Това потресаващо твърдение е последвано от още едно: „Това лежи в основата на Павловата теология“ (което трябва да ни убеди, че лежи в основата и на самото евангелие).
В момент, когато народите по света са раздирани от яростни антиюдейски чувства, твърдението на Занд ми се струва ненавременно, невероятно потискащо, изключително обидно и дълбоко небиблейско. Причината да го коментирам обаче не е защото то е рядко срещано или предизвикателно, а напротив – понеже е често срещано и широко прието. В думите на Занд прозира засилващата се и сред днешните християни поп-културна тенденция, според която голяма част от най-големите неправди на света (сред които най-вече израелската окупация на Палестина) могат да бъдат поправени с един замах, ако просто се откажем от вековното убеждение, че в Библията се съдържат все още неизпълнени и благодатни обещания спрямо Израел като народ.
Неотдавнашното нахлуване в Газа раздвижи духовете сред много християни, които са в една или друга степен антиюдейски настроени и които протестираха в социалните медии срещу теологическите аргументи на вярата, че Израел има свое, отредено му от Бога бъдеще като народ. Тези, които държат на бъдещото благословение на Израел биват наричани „еретици“ (Carl Medearis) и „християнски джихадисти“, които са „отхвърлили Исус и Библията и са отвратителни“ (Stephen Sizer). Тези хора ни уверяват, че самите те не са антисемити. Някои от тях действително не са. Но това едва ли е някаква утеха предвид доказания исторически факт, че богословската почва на антиюдаизма винаги е раждала страшен антисемитизъм, причина за безброй убийства и издевателства над евреите.
Винаги когато влизам в спор с хора, които споделят безрезервно убеждението на Занд – че Исус е дошъл не просто да изкупи грешните синове Адамови, но и да отнеме завещаното на синовете Авраамови – все някой ще спомене името на Н. Т. Райт (впрочем под постинга на Занд в Twitter някой беше написал „Епископ Райт казва ‘Амин’.“). В нашето поколение Райт е несъмнено водещият богословски авторитет зад новата заместническа теология. Затова мисля, че вместо да се занимаваме с простонародните антиюдейски настроения е по-важно да се отправим директно към извора. Като се има предвид, че Райт е може би основният будител за възраждането на този богословски мироглед в наши дни, си заслужава да отделим време на неговото обемно творчество. Освен това крушата никога не пада по-далеч от дървото. Райт е този, който изразява най-ясно и задълбочено идеята, че идването на Исус „погреба Израел“.
Никълъс Томас Райт е един от най-забележителните съвременни новозаветни богослови. Благодарен съм за ценния му принос в развитието на съвременната богословска мисъл чрез многото му трудове, които свидетелстват за голяма ерудиция. Тук обаче ще се опитам да анализирам (и оспоря) някои от неговите основни постановки, свързани с юдаизма от времето на втория Храм (заради които е най-известен), и влиянието му върху някои съвременни проявления на заместническата теология.
Целта ми е да докажа три неща: 1. Райт следва една дълга традиция в теологията на правоотнемане/изместване/заместване на Израел (divestment/displacement/replacement), която предшества неговите трудове; 2. тази богословска система се корени в антиюдейския характер на една херменевтика на отмяна и преформулиране и 3. тя трябва да бъде повсеместно отречена в полза на една по-библейска алтернатива, която присъства и в двата завета.
I. РАЙТ И ОСНОВИТЕ НА НЕГОВАТА ТЕОЛОГИЯ НА ПРАВООТНЕМАНЕТО
Вижданията на Н. Т. Райт за юдаизма от времето на втория Храм се приемат за оригинални („новия поглед върху Павел“), но когато въпросът опира до идентичността и съдбата на еврейския народ, у Райт е налице приемственост и той се нарежда в дългата поредица християни, които изповядват нещо, което наричам теология на правоотнемането (divestment theology)2. Някои използват „заместническа теология“ или „supercessionism“ (съставно, от латинските думи за замествам и унаследявам – бел.прев.), за да опишат този възглед. С цел да се дистанцират от откровения антисемитизъм на многото свои предшественици, Райт и други като него, разбира се, предпочитат да говорят за теология на „изпълнението“ или „сбъдването“. За да не се вплитаме наново в безкраен спор относно точното значение на думите, който може да отвлече вниманието ни от същността на проблема, тук избирам да ползвам термина теология на правоотнемането и бих насърчил използването му. Когато всички определения се сведат до същността им, се оказва, че основният спор се води около въпроса за това какво е правоотнето. Ако бъде възприет, този термин може да спомогне да бъдат разгледани нови и важни въпроси, които изискват внимание.
Mirriam Webster определя divestment като:
да лишиш някого или да изземеш от някого имот, право на разпореждане или на собственост
да свалиш или да съблечеш най-често дрехи, украса или екипировка
да избавиш или да освободиш
да отнемеш нещо някому
Докато тези термини са още пресни в съзнанието ни, нека прочетем някои от най-сбитите теологични твърдения на Райт за Израел – както за народа, така и за географската територия. Да започнем с разбирането му за Обещаната земя:
„Той [Исус] не идва, за да реабилитира символа на светата земя, но за да го включи в едно различно изпълнение на царството, което да обхване цялото творение… В цялото си служение Исус предефинирапонятието за Царство. Той не се отказва от свързания с него символен език, но го изпълва, както видяхме, с едно толкова ново съдържание, че решително подрива очакванията на евреите“. [1]
Според Райт, земята, обещавана многократно като неизменна и неразривна част от един вечен завет с една вечно съществуваща нация, е била изпразнена от първоначалното си съдържание и „изпълнена“ с друго, с някакво „ново съдържание“. Обещаното на Авраам никога не е трябвало да се разбира, както е било изречено, а по-скоро като „символ“, който впоследствие бил „предефиниран“. Това „предефиниране“ било толкова радикално, че накрая самият Бог „решително подрива“ хилядогодишните „очаквания на евреите“, които очаквали естествено да се изпълнят Божиите неизменни слова и намерения.
Всъщност основната идея на Райт, е че древната национална надежда на еврейския народ е била отменена и „предефинирана“, така че тя се е „изпълнила по друг начин“. Как? Изпълнила се е така, че, от една страна, вече „цялото творение“ е обхванато, а от друга, на Израел е правоотнето неговото национално призвание и надежда (за негов срам и позор?).
Според Райт, Исус заявява, че земята, обещана на Израел е била в действителност временна и нагледна метафора, без вечно съдържание и само с мимолетна историческа цел (и съответно днес тя е вече една празна, разкъсана и изхвърлена опаковка). Защо това има значение? Като заявява, че Исус „решително подрива [което означава, че събаря и разрушава] еврейските очаквания“, Райт фактически казва, че Исус решително разрушава еврейската идентичност и призвание. Той правоотнема (съблича, лишава, изземва) от Израел неговата установена самоличност и доктринално изтрива отдавна установени елементи от това, което недвусмислено е било обявено за вечен завет.
„Така казва Господ, който дава слънцето за светлина денем и разпорежда луната и звездите за светлина нощем, който надига морето и вълните му бушуват, Господ на Силите е името Му: „Ако тези наредби престанат да действат пред Мене, казва Господ, то и потомството на Израил ще престане да бъде мой народ до века“. (Еремия 31: 35-36)
Когато стига до обещанието за земята, което е част от вечния завет, сключен с Авраам, Райт е на мнение, че то е отменено и предефинирано. А еврейският народ? Ако Бог „подрива очакванията“ им, свързани със призванието им като народ, който живее на определена земя, и преобразува тези очаквания в нещо „ново“, какво да кажем за самите евреи като народ?
„Чрез Месията и словото, което го възвестява, Израел бива трансформиран от етнически народ в едно световно семейство“. [2]
Без да обръща внимание на факта, че Старият Завет, от Битие до Малахия, говори за заветния Божий народ като за семейство от много народи, Райт вярва, че обещанията, дадени на Израел като отделна, обособена и избрана национална общност са били отменени и изменени. Проблемът не е в това, което той твърди. Ние споделяме с радост плодовете, които дава по целия свят изкупителното дело на Исус Христос, независимо от етнос или националност (което, да повторим, винаги е било централна тема в Стария Завет). Проблемът е в това, което Райт не казва и отрича: че Бог е верен на Словото си. Този абзац от неговата книга Новият Завет и Божият народ дава нагледно описание.
„Тези, които вече принадлежали на Исус не били тъждествени на етническия Израел, тъй като историята на Израел била изпълнила предначертанието си; те твърдели, че са продължението на Израел в една нова ситуация и съответно могат свободно да се ползват от символиката, свързана с Израел, за да опишат какво са, и могат да четат Писанията на Израел (през призмата на Месия и духовно) и да ги прилагат спрямо себе си. Това им самоопределение и този им прочит ги подтикват да изпълнят призванието на Израел спрямо целия свят“. [3]
Като казва „историята на Израел била изпълнила предначертанието си“ Райт заявява, че няма да има абсолютно никакво бъдещо изпълнение на което и да е от неизпълнените заветни обещания, дадени на нацията Израел. Всички тези обещания са били предефинирани и днес трябва да се смятат като отправени към новия Израел, който е направил стария излишен. Множеството обещания и пророчества са били изпразнени от първоначалния си смисъл и изпълнени с нов и доста по-различен.
Като основание за твърдението си Райт посочва, че ранната църква се е смятала за „продължението на Израел в една нова ситуация“. Тази „нова ситуация“ изисква „нов Израел“ – един Израел, който действително да „изпълни“ древното „призвание на Израел“ да бъде светлина на света и благословение за всички племена. В такъв случай, посланието към еврейския народ е, че те имат правото да се пригодят към тази нова ситуация като прегърнат новите определения в новия завет, състоящ се от новиелементи, наред със задължението да се покаят за своите упорити очаквания, към които са били (странно) наведени чрез дадените им в древността вечни обещания. Това е същината на въпроса. Еврейският народ трябва да разбере (според Райт), че призванието им е било отнето (защото не са го изпълнили) и е било дадено на други съгласно една нова пророческо-историческа програма (която, бих посочил, поразително прилича на идеологическите основи на диспенсационализма).
В своята книга Кулминацията на Завета Райт се изказва по-ясно от всякога в богословската си кариера по въпроса за правоотнетата идентичност и призвание на Израел.
„[Павел] систематично прехвърля привилегиите и атрибутите на „Израел“ към Месията и Неговия [нов] народ [Църквата]. Следователно е наистина за предпочитане да възприемаме… „Израел“ като типично за Павел полемично предефиниране…“ [4]
Забележете „систематично прехвърля“ и „полемично предефиниране“. Еврейските очаквания, породени и подхранвани векове наред от богатата традиция на пророците, говорили за „вечния характер“ на Израел[5], за неговата съдба като народ[6] и за неотменните му, вечни дарби и призвания[7] – тези надежди са били напълно „подринати“, изгубени и редактирани в полза на „новия народ на Исус“. Божиите обещания към Авраам, Исаак и Яков (потвърдени от пророците и апостолите) биват напълно преработени до степен да означават днес нещо съвсем ново. Ако „привилегии и атрибути“ са били „систематично прехвърлени“ нанякого, то се подразбира, че те са били също така прехвърлени от някого. Това е отнемане на мястото.Това е заместване.Това е правоотнемане. Да „прехвърлиш“ значи да изземеш. Отявлените застъпници на тази теология Гари Демар и Питър Лайтхарт пригласят на Райт и то още по-язвително:
„…унищожавайки Израел, Христос прехвърли благословенията на царството от Израел на един нов народ, който е Църквата“. [8]
От тази гледна точка, Божието избиране на Израел като нация е било също толкова преходно, колкото „добавения“ Закон на Мойсей (Галатяни 3:17), който „остаря“ (Евреи 8:13) със смъртта и възкресението на Исус. Райт смята, че макар евреите да са добре дошли в новозаветното семейство (Църквата, „новиятИзраел“), обещанията, дадени на Авраам и на неговите потомци са редактирани, преформулирани, отменени и изменени. Той твърди, че от Божия гледна точка няма такова нещо като „национален Израел“ и никога повече няма да има. Де факто предназначението на Израел като народ бе погребано с Христос.
II. РАЙТ И ХЕРМЕНЕВТИКАТА НА НЕГОВАТА ТЕОЛОГИЯ НА ПРАВООТНЕМАНЕТО
Идеите на Райт са логично следствие от неговия базисен тълкувателен метод или т.нар. херменевтика. Защото именно подходът му към тълкуването на Библията е коренът, който подхранва гнилия плод на неговата похитителска теология. Райт има богато творчество, което свидетелства изобилно за неговата херменевтика, но тук ще разгледаме само един абзац. Достатъчно е да бъде изведена същината. Според мен, за да разберем възгледите на Райт за плена на Израел, е важно да разберем как той достига до своите изводи. Това би ни указало и как да се върнем към пътя на истината, от който мнозина са се отклонили. Говорейки за юдаизма от времето на втория Храм, т.е. от времето на Исус, той казва:
„Повечето евреи през този период,изглежда са щели да отговорят на въпроса: „Къде сме сега?“, по начин, който, ако сведем до най-простото му значение, би звучал като „Ние сме все още в плен“. Евреите са вярвали, че по същество пленът на Израел не е завършил. Въпреки завръщането им от Вавилон,славните слова на пророците си оставали несбъднати, Израел си оставал в плен на чужденци; и дори нещо още по-страшно – Богът на Израел не се бил върнал в Сион“.[9]
Голяма част от това, което Райт казва тук е абсолютно правилно. За съжаление обаче верните неща се обезсмислят и дори могат да ни подведат заради това, което пък е абсолютно неправилно. Брант Питре пояснява:
„Райт е абсолютно прав в това, че всеки евреин от първи век вероятно е смятал, че „пленът на Израел не е завършил“. Нещо повече, той е абсолютно прав като казва, че надеждата за завръщане от „плен“, повтаряна из целия Стар Завет, е била вероятно главната надежда в еврейската есхатология. Може би най-важното е, че той е също прав, когато твърди, че „славните слова на пророците си оставали несбъднати“. Същевременно, той бърка фундаментално в разбирането си за самия „плен“. Защото макар никой евреин от първи век, живеещ в Обещаната земя, да не е смятал себе си за изгнаник, всеки евреин от първи век несъмнено е знаел, че десетте племена от северното царство остават в изгнание“.
Питре обяснява как ударението, което Райт поставя върху вавилонския плен е в най-добрия случай неоправдано, а в най-лошия – подвеждащо. Въпросът, който Райт така и никога не разглежда във всичките си анализи на плена, е фактът, че десетте северни племена на Израел, които били разпръснати при асирийското нашествие (което предхожда вавилонското с повече от век) така и не се завърнали.Защо това е толкова важно? Заради невероятния обем от пророчества, свързани с националната идентичност и съдба на Израел, които винаги включват възстановяването не само на двете южни племена, разпръснати от вавилонците, но и на десетте северни племена, разпръснати от асириийците. Както посочва Питре: „Райт вижда, но не гледа на правилния плен“3. По-нататък той обяснява:
„…славното послание на пророците никога не се е ограничавало до политическото самоопределение на Юда и до завръщането на YHWH в Храма – колкото и важни да са тези аспекти. Славното послание на пророците неизменно визира възстановяването на всичките дванадесет Израилеви племена в едно последно завръщане от изгнание под предводителството на един Месиански цар, пастир или княз. С други думи, славното послание на пророците по необходимост ще се сбъдне в края на асирийския плен… пленът на десетте племена, които са били разпръснати… и които така и не са се завърнали“.
От множеството пасажи, които можем да посочим в подкрепа на едно бъдещо завръщане и събиране на всичките дванадесет племена, ще цитирам само два – по един от Стария и от Новия Завет (вторият малко по-надолу).
„Господното слово към мене и рече:Ти, сине човешки, вземи си един жезъл та напиши на него: За Юда и за другарите му израилтяните; тогава вземи друг жезъл и напиши на него: За Йосиф, жезъла на Ефрем, и другарите му – целия Израилев дом. И съедини ги един с друг в един жезъл, за да станат те един жезъл в ръката ти. И когато людете ти продумат и ти рекат: Няма ли да ни обясниш що искаш да кажеш с това? Речи им: Така казва Господ Иеова: Ето, Аз ще взема Йосифовия жезъл, който е в ръката на Ефрем и на другарите му Израилевите племена, та ще ги туря към него, към Юдовия жезъл, и ще ги направя един жезъл – те ще бъдат един жезъл в ръката ми. И жезлите, на които си написал, нека бъдат в ръката ти пред очите им. И речи им: Така казва Господ Йеова: Ето, Аз ще взема израилтяните изсред народите гдето са отишли, и като ги събера от всякъде ще ги доведа в земята им; и ще ги направя един народ в земята, върху Израилевите планини; един цар ще царува над всички тях; и не ще бъдат вече два народа, нито ще бъдат за напред разделени в две царства. Те няма вече да се оскверняват с идолите си, нито с мерзостите си, нито с кое да било от престъпленията си; но ще ги избавя от всичките отстъпления, с които са съгрешили, и ще ги очистя; така те ще бъдат мои люде, и Аз ще бъда техен Бог. И слугата ми Давид ще бъде цар на тях; над всички тях ще има един пастир; и те ще ходят в съдбите ми, и ще пазят повеленията ми и ще ги извършват. Тоже ще живеят в земята, която дадох на слугата си Якова, гдето живееха бащите ви; в нея ще живеят те, чадата им и внуците им до века; и слугата ми Давид ще им бъде княз до века. При това, ще направя с тях завет на мир, който ще бъде вечен завет с тях; и като ги настаня ще ги умножа, и ще положа светилището Си всред тях до века. И скинията ми ще бъде всред тях; и Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат мои люде. Тогава народите ще познаят, че Аз Господ освещавам Израиля, когато светилището ми бъде всред тях до века“. (Езекиил 37:15-28)
Противно на богословския наратив на Райт – благословението на всичките народи не означава да се отнеме нещо на еврейския народ, а точно обратното. Според Езекиил, Бог е също толкова твърдо решен да благослови народите, колкото е твърдо решен да възстанови отношенията си с еврейския народ. Не става дума за „или едното, или другото“, а за двете едновременно. Но макар това да заслужава да бъде отбелязано, нещото, заради което пророчеството на Езекиил е интересно за нас в случая е ударението, което пророкът поставя върху възстановяването на племената на Израел в рамките на една национална и териториална идентичност и призвание. Бог обещава да ги съедини наново и да събере отново Израел и Юда в Обещаната земя за едно небивало благодатно освещение с последствия за целия свят (срв. Римляни 11:11-32). Това е важно, защото този пророчески наратив изпразва от съдържание теологията на Райт относно плена. Завръщането от Вавилон не решава нищо. Обединението на дванадесетте племена и възстановяването им в Обещаната земя е централната тема на библейски издържаната теология за Израел. Питре обобщава:
„Райт погрешно изоставя ключовото значение на връзката между „плена“ и надеждата на пророците за решаващото събиране на всичките дванадесет племена в Сион при един Нов Изход. Така той пропуска монументалното значение на факта, че по-голямата част от Израел – десетте северни племена – са били все още в плен, буквално и географски. Освен това, по този начин, той също пропуска, че това буквално, географско изгнание има своето духовно и заветно значение: а именно, че разпръснатите племена на Израел все още са били под най-страшното от всички проклятия във Второзаконие – проклятието на заточението (Второзаконие 28:58-68). Вземат ли се предвид тези елементи, вече не е необходимо богословски да се реинтерпретира „плена“ като нещо различно от изгонването на евреите от Обещаната земя, защото дори на ниво исторически събития е ясно, че повечето от евреите всъщност не са се завърнали в нея – независимо от безбройните обещания на Исая, Еремия, Езекиил и другите – че Богът на Израел ще извърши точно това. И това е факт с огромно есхатологично и историческо значение“. [10]
Вместо да позволи на текста сам да говори, Райт насила въвежда ново определение за „изгнание“ и „завръщане“ до степен, че накрая „изгнанието“ дори изключва изгонването от Обещаната земя! Райт отхърля това, което прави самото изгнание изгнание и го реинтерпретира, за да пасне на логиката, според която на Израел му е отнето всичко:
„…терминът „изгнание“ се отнася за даден период от историята с определени характеристики, а не за географско положение… изгнанието, в смисъла, в който аз го използвам е, разбира се, метафора (при положение, че значението му надхвърля географското изгнание – обичайното буквално значение)“. [11]
Това което е следвало да се разбира буквално, според Райт трябва да бъде изпразнено от своя първичен смисъл и изпълнено с нов и метафоричен, който на практика променя целия библейски наратив относно заветната идентичност и съдба на еврейския народ.
Неговата логика стъпва на три основни идеи – 1) определението за „изгнание“ е променено така, че да изключва изгонването от Обещаната земя, 2) определението за „завръщане“ е променено така, че да изключва завръщането в дадена територия и 3) определението за „Израел“ е променено така, че да изключва дванадесетте северни племена, разпръснати от Асирия.
Една от причините Райт (и широк кръг застъпници на тази заграбваща обещанията на Израел теология) никога да не се заема да разгледа и коментира изобилието от пророчески текстове за възстановяването на израилевите племена (Второзаконие 30:3-4; Неемия 1:9; Осия 1:1; 11:11; Исая 11:11-16; 14: 1-2; 27:2-13; 43:4-6; 49:5-6; 66:18-21; Еремия 3:11,18; 16:14-16; 23:5-8; 31:7-14; 32:37; Езекиил 11:17; 20:1-44; 34:11-16; 36:24; 37:11-14,15-28; 47:13,21-23; 48:1-29,30-35; Захария 2:10; 8:13; Амос 9:11-15 и др.) е, че тези текстове излагат на показ до какви крайности трябва да се стигне, за да се предефинират основните пророчески постановки в тези величествени пасажи. Райт всъщност изпразва всяко пророческо обещание спрямо Израел от първоначалния му смисъл и го изпълва с нов. Предполагам, че би искал всячески да омаловажи този факт, защото той означава, че по същество неговата позиция не е по-различна от необузданата вековна заместническа теология, изповядвана в миналото от безброй откровени антисемити.
Друга една причина за този пропуск е със сигурност факта, че в неговите представи става дума изключително за старозаветна идея, която Новият Завет „полемично предефинира“. Не ясно обаче как един толкова реномиран специалист по Евангелието на Матей е пропуснал невероятното изявление на Исус за териториалното и племенното възстановяване на Израел при Неговото завръщане.
„Истина, истина ви казвам, при обновлението на света, когато Човешкият Син седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена“. (Матей 19:28)
Царят Исус в Новия Завет изглежда е споделял надеждата за бъдещо национално и териториално благословение на дванадесетте племена на Израел в съответствие с изреченото от древните пророци. Защо обаче не я споделя Райт? Отговорът е прост: 1) богословските му виждания относно плена са изградени на погрешно ударение върху вавилонския плен на двете южни племена и пълното подминаване на незавършилия плен на останалите десет племена, разпръснати от Асирия, 2) богословските му виждания относно плена са изградени на убеждението, че всички „неизпълнени обещания“ за завръщане трябва да се реинтерпретират, предефинират и редактират съгласно един „нов“ план, който „подрива“ древната еврейска надежда, подхранвала есхатологията на пророците (и апостолите) и 3) богословските му виждания относно плена предполагат, че за Исус обещанията, съдържащи се във „вечния завет“ са били мимолетни и преходни по характер, както животинските жертвоприношения в Закона на Мойсей, заповядани векове след тях. Като комбинира „вечния завет [с Авраам]“ и „стария [Мойсеев] завет“ той е в състояние да обяви първия за също толкова овехтял, колкото е вторият. Според теолозите на това похищение:
„[В Новия завет] Обещаната земя (подобно на Закона), със своя партикуларизъм и привременност, [е] изгубила значението си“. [12]
Съгласно този метод на тълкуване свещеничеството, жертвите и обредите, дадени на Израел със завета, сключен чрез Моисей, се обединяват със земята, обещана на Авраам. Така се стига до твърдението, че служението на Исус де факто прави и двете категории (физическата, свещеническа система от жертвоприношения и Обещаната земя) за овехтели и изгубили значението си в настоящето и в бъдещето. Обещаната земя и кървавите жертвоприношения се преплитат и следователно (по тази логика) кръвта на Исус прави и двете ненужни. Съответно идеята е, че и двата Завета – този с Авраам и този чрез Мойсей – са били отменени от Бога (или „предефинирани“/ „изпълнени“, както те ги наричат). Бари Хорнър опровергава това погрешно виждане:
„Обещаната земя не е била обещана на Авраам като преходен символ, като нещо привременно. Няма такова твърдение в Библията. По-скоро, и за разлика от структурата на Мойсеевата уредба, Обещаната земя е увековечена като основен елемент от Новия Завет (Еремия 31:27-40; Езекиил 11:14-21; 36:22-37:23). С други думи, важно е да се разбере, че заветът с Авраам намира изпълнението си в Новия Завет, независимо от сключения помежду това, временен завет чрез Мойсей. Заветът с Авраам обещава земя, а сключеният междувременно завет чрез Мойсей предполага временното обитаване на тази земя, докато с Новия Завет се провъзгласява съвършеното изпълнение на обещанието към Авраам, и по-конкретно за обещаната земя, а не някакъв екстраполиран, абстрактен универсализъм. По-конкретно, Новият Завет описва завръщането на Израел от плен в Обещаната земя като завръщане в „земята, която дадох на бащите ви“ (Еремия 31:38-40; Езекиил 11:17; 36:24,28).
Така че, от гледна точка на корените, Старият Завет като цяло винаги свързва изначално Обещаната земя със завета с Авраам и никога със завета чрез Мойсей. Заветът чрез Мойсей несъмнено черпи от благословенията, произтичащи от този с Авраам (Изход 3:6-8, 15-17; 13:5; 33:1-3; Левит 20:24; Числа 13:27), но заветът чрез Мойсей никога не е можел да обезсили това, което води началото си от Божието едностранно и неизменно решение, взето 430 години по-рано (Галатяни 3:17). Макар Новият Завет често да описва Мойсеевия Стар Завет като изпълнен с белези и символи, тази терминология никога не се прилага пряко към обещанието, което се съдържа в завета с Авраам, независимо от белега на обрязването (Колосяни 2:16-17; Евреи 8:3-6, 10:1). Обрязването е бил белегът на завета, който Бог сключва с Авраам, но Обещаната земя никога не е била смятана за белег на завета; тя е била винаги по-скоро присъща на този завет и това е една изключително важна разлика, която трябва да имаме предвид (Битие 12:1,7). Това е причината да не свеждаме Обещаната земя до Мойсеева символика – тя е неотменна и самостойна реалност“. [13]
Ето и разделителната линия между две богословски школи: едната прави разлика между „вечния завет“ и „стария завет“, а другата ги смесва и свежда до нещо преходно, изгубило своята пророческа тежест. Това изличаване на Стария Завет е подхранвало всички форми на богословско похитителство през цялата църковна история. То е в основата на херменевтиката и мирогледа на Райт.
III. ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ РАЗГРАНИЧИМ ОТ ТАЗИ ТЕОЛОГИЯ?
Райт е побратим с безброй антиюдейски настроени християни, които за жалост са наскърбили Бога и чиято позиция спрямо идентичността и призванието на Израел историята няма да оправдае. Той е проводник на същата фундаментална заместническа теология на подмяна и правоотнемане, истински бич за Църквата (и обида за еврейския народ) от самото начало (макар при Райт нещата да са по-омекотени, отколкото са при често антисемитски настроените му богословски предци, които са имали същите основни богословски позиции). Духът на този антиюдаизъм е олицетворен в следното трагично твърдение на Албертус Питерс:
„Бог пожела, след сключването на Новия Завет, да няма повече никакви евреи по света и въпреки това тях още ги има! И това е факт – един много тъжен факт – който се дължи на безбожното им непокорство“. [14]
В сравнение с Августин, Йоан Златоуст, Мартин Лутер или Питерс (хора, които оплакват самото съществуване на евреите и призовават те да бъдат гонени и депортирани) позицията на Райт по този въпрос е далеч по-умерена. Можем и трябва да сме благодарни за това. Но се налага все пак да оспорим тази негова позиция, защото тя е съставена от същия материал и е изградена върху същите фундаментални идеи. Подобно мислене пие от същия идеологически извор и следва да се третира от християните специалисти и неспециалисти като едно от многото проявления на същата разрушителна и антиюдейска похитителска теология, докарала толкова срам за Църквата на Исус Христос и отблъсквала еврейския народ в продължение на две хиляди години.
Джон Чарлз Райл е бил подобно на Н.Т. Райт англикански епископ в Англия, преди повече от век. В средата на XIX в. той се бори със същата тази правоотнемаща теология, която днес прокарва Райт. Той и някои други, като Чарлз Спърджън, Хораций Бонар и Робърт Мъри Макчейн се изправят заедно срещу нея като пишат и проповядват, че Бог е верен и че Словото Му е достоверно. През 1858 г. Райл пише следното:
„Това, срещу което протестирам е навикът да се алегоризират най-ясни твърдения в Божието Слово относно бъдещето на израелския народ и да бъдат изпразвани от ясното си съдържание, за да бъдат после натъкмени към Църквата. Вярвам, че този почин не е оправдан с нищо в Писанието и че ще довлече сериозни последствия“. [15]
Тези сериозни последствия кулминират в газовите камери на Аушвиц и Треблинка. Човек си представя, че богословският антиюдаизъм е трябвало да изчезне след Холокоста. За жалост това не е така. Доктриналният мироглед на хора като Н. Т. Райт и на тези, които споделят неговата херменевтика на изличаване и заграбване спрямо евреите, свидетелства, че тази теология все още има значително влияние върху Църквата на Исус Христос. Не смятам Райт за антисемит. Мисля обаче, че някои други, които са имали същите вярвания спрямо еврейския народ, действително са били антисемити. И дори само това е достатъчно основание да се отнасяме към теологията на Райт с повишено внимание и проницателност. Не е задължително богословският антиюдаизъм, който е обезобразил Църквата в Европа при управлението на Хитлер, да е довел до „окончателното решение“. Той обаче е възпитал цяло поколение християни, които не са посмели да му се противопоставят, потънали в срамно мълчание и безразличие.
Предвид настоящия безпрецедентен ръст на антисемитизма по света и нарастващата враждебност в Църквата към всичко юдейско ние трябва сериозно и трезво да преценим основата, на която стоим.
Днешният християнски богословски антиюдаизъм несъмнено ще е утрешният християнски антисемитизъм. За жалост вече мнозина са изпреварили времето си.
2 Divestment е термин, използван днес и в медийната и пропагандна война срещу държавата Израел с идеята за бойкот. В богословския смисъл, използван тук – целенасоченото заграбване, похищаване на обещанията и призванията на Израел от Църквата (бел. прев.).
3 Непреводима фонетична игра на думи – „Wright has the right insight but the wrong exile“ (бел. прев.).
[1] Jesus and the Victory of God (London: SPCK: 1996), 446, 471. 17.
[2] The Climax of the Covenant (Edinburgh: T&T Clark, 1991), 240. 18.
[3] The New Testament and the People of God (London: SPCK, 1992), 457–58.
[4] Кулминацията на завета (Minneapolis: Fortress Press October 1, 1993), 25.
[5] Битие 17:7-8
[6] Еремия 31:31-36
[7] Римляни 11:28-29
[8] Gary DeMar and Peter Leithart, The Reduction of Christianity (Dominion Press, 1988), 213.
[9] The New Testament and the People of God, pg 268-269; also reiterated in Jesus and the Victory of God, pg. 126-127, 203-204.
[10] Jesus, the Tribulation, and the End of Exile, pg. 39.
[11] From In Grateful Dialogue, pg. 259.
[12] W. D. Davies, The Gospel and the Land, 1st ed. (Berkley, California: University of California Press, October 1974), 179.
[13] Horner, Future Israel, chap. 9.
[14] Albertus Pieters, The Seed of Abraham (Michigan: Eerdmans, 1950), 123.
[15] J. C. Ryle, Are You Ready For The End Of Time? (Fearn, Scotland: Christian Focus, 2001), 107-108.