Чия е Обещаната земя?

Или притежава ли Израел Обещаната земя „по право от Бога“?

Реджи Кели

„Реджи, някои книги и мисли на Джон Пайпър са ми повлияли много, но може би най-вече идеята, че „Бог се прославя най-много в мен, когато аз съм най-щастлив с Него“. Според Пайпър да обичаш Бога е най-великото удоволствие. Убеден съм, че си запознат с възгледите му, включително и с мнението му, че грабването на Църквата ще настъпи след голямата скръб.

Въпросът ми е свързан с позицията на Пайпър относно Израел. Някой ми прати материал от уебсайта на Ян Меркел Olive Tree Ministries. В него се съдържа критика към Пайпър: „Сред всички тези критици се нарежда и един пастор от моя роден град Минеаполис. Става дума за Джон Пайпър, известен автор на много книги и основател на много нови църкви в този район. Неговото отношение е всеизвестно. Той не смята, че евреите имат някакво право да притежават земята си, при положение че не вярват в Христос. В своя проповед през март 2004 г. той заявява, че „обещанията, дадени на Авраам, включително за Обещаната земя, ще бъдат наследени завинаги само от истинския, духовен Израел, а не от един непокорен и невярващ Израел. Ако се родиш евреин, това не те прави наследник на обещанията – нито на Обещаната земя, нито на което и да е друго обещание“.

Нали и двамата сте от Минесота и реших, че можеш да ми помогнеш кой е прав в случая!“

₪

Да, позната ми е позицията на Джон Пайпър и дълбоко ме натъжава фактът, че разглежда така „хазартно“ един въпрос, който ще бъде в центъра на световен конфликт в края на настоящата епоха¹. В своя план Бог е предначертал въпросът за Обещаната земя да повдигне всички други основни въпроси на вярата. Той ще е лакмус за всичките народи и в не по-малка степен – за Църквата в тези народи. Така че това не е някакъв второстепенен въпрос.

В интерес на истината не мисля, че Джон би се изразил в смисъл, че „евреите нямат никакво право да притежават земята си“ (ако трябва да цитирам Ян Меркел). Джон признава като легитимна светската държава Израел и е доволен, че евреите имат свой национален дом, но не смята, че невярващите в Христос евреи могат да претендират, че притежават тази земя „по право от Бога“.

Трябва също да признаем, че Пайпър решително се разграничава от много свои братя калвинисти по въпроса за националното спасение на Израел при завръщането на Христос, като цитира Захария 12:10 и Матей 23:39, а също и Исая 66:8, където това велико събитие е описано по особено впечатляващ начин. Той тълкува правилно и Римляни 11:12 и 11:25-29 относно благодатта, която ще се излее върху Израел. Но докато не се излее тази благодат, той е убеден, че светските и религиозните евреи, които не вярват в Христос, не могат да твърдят, че тази земя е тяхна „по право от Бога“. Това е така и не е така. Зависи какво разбираме под „право“ в случая. Въпросът е кога и на какво основание Бог е дарил тази земя на Израел?.

Знаем, че Обещаната земя е била подарена без особена връзка с освещението на народа, тъй като действително оправданите чрез вяра евреи винаги са били сравнително малко на брой (Библията ги нарича „остатък“). Вярно е също така, че притежаването на тази земя и пребиваването в нея винаги са зависели от спазването на завета. Никога през цялата история на Израел – независимо дали той е бил в тази земя, дали е бил в изгнание или се е завръщал в нея – не са били налице условията той да я притежава завинаги и да живее в нея безопасно. Тези условия няма да бъдат налице, докато не се установи „вечната правда“, която дава обещаният Месия (Данаил 9:24; Еремия 23:5-6).

Наскоро прочетох нещо кратко от Пайпър, в което той доказва как условните и безусловните аспекти на спасението се допълват съвършено, така че едните потвърждават валидността на другите без да си противоречат взаимно (превод на казаното от Пайпър). Това се нарича благодат. За жалост Пайпър изглежда се е оставил настоящото заслепение на Израел да заслепи самия него – съществува огромна разлика между безусловното завещаване на тази земя (Римляни 11:29) и нейното, обвързано с условия, действително наследяване, което ще стане реалност едва в деня, когато върху Израел се излее обещаната му милост. Според него Израел ще притежава Обещаната земя едва след преобразяването си. Ако говорим за трайно и вечно наследство, това е така. Но в такъв случай ще пренебрегнем изградената вековна връзка между Израел и тази земя, вследствие на това, че Бог ги избра и им я подари.

Векове наред Израел живее в подарената им от Бога земя, като над тях непрекъснато тегне опасността от изгнание и наказание. Тази земя е все пак „тяхна“, защото тя е „Божия“ (Езекиил 36:5) и Бог я дава комуто иска. Макар и несигурни владетели, евреите винаги са били сигурни притежатели на подарената им веднъж завинаги земя – дори когато са ги отвеждали в плен, новите им владетели е трябвало да се съобразяват със заявеното от Бога заветно право над тази земя и съответно – с волята Му да я даде именно на евреите, въпреки тяхното непокорство към дадения момент. Независимо че заветът с евреите е имал и има своите условия, Обещаната земя не им е подарена въз основа на тяхната правда, а на Божията вечна и безусловна воля. На определеното от Бога време Израел ще получи благодатта, която ще му гарантира вечна праведност и заедно с това – Обещаната земя „във вечно наследство“ след Господния Ден (в Хилядолетното царство Бог ще покаже, че обещанията му спрямо тях остават валидни).

Да разгледаме временното владение на Обещаната земя в историята на Израел. Зависело ли е завръщането след 70-годишния вавилонски плен от степента на освещение на Израел? Пророците са били единодушни в това отношение: „Не, това не е изпълнението на пророчествата! Това не е завръщането, което ни дава земята във „вечно владение“! Утеснението на Яков не е преминало!“. Едва ли един непоправимо непокорен народ може да спази завета и да се предпази от бъдещи изгнаничества. Но дори и чужденци да са се разпореждали с Обещаната земя, тя винаги е била дарена на евреите, тя винаги е била за тях дар от Бога. Освен това, твърдението на Пайпър не отговаря на пророчествата, които говорят за спора за Сион² (Исая 34:8; Захария 12:2-3). Позицията на Пайпър не отговаря и на библейското описание на връзката, която съществува между евреите и Обещаната земя при бъдещото нападение на Антихрист срещу святото място (Исая 63:18; 64:11; Данаил 9:27; 11:31; 12:11; Матей 24:14; II Солунци 2:4).

Интересно е, че в Данаил нападението на Антихрист срещу Ерусалим е описано като война „срещу светия завет“ (Данаил 11:28,30). Но ако Израел вече няма право от Бога над тази земя, защо пророчествата описват последното нашествие в Обещаната земя именно по този начин?

Как да се съгласим с Пайпър като има недвусмислени текстове за Божия гняв над народите, които се осмеляват да атакуват Неговото наследство – Израел, в Неговата земя? Едва ли Бог им се гневи така яростно, понеже Израел е праведен. Напротив, Израел е наказан в „утеснението на Яков“ (Еремия 30:7; Данаил 12:1 срв. с Матей 24:21), тъкмо защото сърцето му е още кораво. Каква ръкавица хвърлят в Божието лице народите, които нахлуват да грабят и плячкосват (Езекиил 38:12), да разпръснат народа Му и да си разделят земята Му (Йоил 3:2; Данаил 11:39; Езекиил 36:5)! Нападението над Божия народ в Божията земя е в Неговите очи върховното предизвикателство, което отприщва гнева Му. Това е моментът, в който Бог заявява, че повече не може да търпи (Езекиил 38:18). Това е великият ден на Всемогъщия Бог (Езекиил 39:8, 22-29; Откровение 16:14-17) и не случайно сцената е Обещаната земя (Данаил 11:40-45). Тогава ще стане ясно за всички, че Бог принуждава народите да признаят, че евреите са свързани с тази земя, независимо че още не са се покаяли.

Правото на евреите да притежават Обещаната земя и Ерусалим ще бъде ябълката на раздора в последните дни, които завършват със „скръб, небивала от началото на създанието“ (Еремия 30:7; Данаил 12:1; Матей 24:21). Колкото повече се изострят обвиненията срещу Израел, толкова по-абсурдно ще звучи за повечето твърдението, че Обещаната земя им принадлежи „по право от Бога“, а Израел сам ще утежнява положението си като се опитва отчаяно да си осигури мир с човешки средства. Върху тях ще се стовари яростта на много народи и по-конкретно на ислямския свят, който храни най-горчива омраза срещу заветното обещание именно този презрян народ да получи тази земя (Псалм 83:1-8; Езекиил 35:5; 36:5; 38:2-3, 5-6).

Според мен Пайпър разклаща това основно твърдение на Писанията – че съществува неразривна връзка между евреите и Обещаната земя. Освен това позицията му създава условия Църквата да проспи нарастващия световен антиционизъм. Протестите срещу „ционистката държава“ не са обикновен протест срещу израелската политика, те са израз на несъгласие с избраничеството на този народ. Новият антиционизъм прикрива стария, но резултатът е един и същ – смърт и кръвопролитие. Всичко се свежда до горчивата завист, която таи неновороденото сърце спрямо Божия суверен избор, който не почива на човешки заслуги.

Невярващите евреи живеят като всички невярващи хора. Време е да свикнем с това! Когато признаваме правото на евреите да притежават Обещаната земя, това не значи, че сме слепи за неправдите, на които те са способни. Да си избран от Бога не те оправдава автоматично. Ние не въздигаме, нито се умиляваме пред всичко еврейско. По-скоро знаем, че както Обещаната земя е наречена „свята“, макар да е още осквернена, така и „естествените клони“, т.е. целокупният народ, се смятат за „свети“, в смисъл на „отделени за Бога“ (Римляни 11:16), още преди да бъдат осветени чрез вяра. Независимо от повсеместното днес невежество и човешко противопоставяне в целия свят, пророчествата описват как Бог ще изиска от народите да признаят и да се съобразят със Словото Му относно този народ и тяхната земя – една земя, която те по никакъв начин не могат сами да опазят, докато не влезе в сила и за тях вечният завет, основан на вечна правда.