Общият живот ще те накара да изоставиш всяка надежда да продължиш напред по плът. Именно заради това подобен живот бива отбягван, презиран и одумван. Институционализираната църква, като организирана религия, в каквато и да е форма, се радва да чуе за провалени християнски комуни. Подобно отношение бетонира тяхната позиция и структури: “Ами, това няма да се получи. Да, в началото на Църквата и заради преследванията е било нужно да споделят всичко и да имат всичко общо – но това няма да проработи днес.” Всъщност, те не искат да проработи и затова се радват много като чуят, че подобни опити са се провалили.
Вътрешният живот на Църквата и характерът на Бога, който сме придобили рамо до рамо, е сам по себе си мъдростта, която да бъде показана пред небесните началства и власти на нечестието. Те са принудени да зачитат всяка група вярващи, които не са просто религиозни или примерно добри баптисти, харизматици или петдесятни, но са хора които са заедно, един до друг, живеещи в любов и правда, които не се притесняват за своята безопасност, които се надяват на Бога и могат да зависят един от друг. До това не се достига без страдание и е наивно да смятаме, че църквата е място на развлечение и наслада. В нашия собствен опит, познахме какво е страданието в живота ни заедно, но също така познахме и опитахме какво е Божията Слава. Славата винаги следва страданието. Ще бъдем хванати в крачка, ще се изравняваме с пръстта и всичките ни слабости ще излязат наяве. Може да си страхотен пред хората, когато проповядваш и си под помазанието на Бога, но какъв си в понеделник сутрин с жената и децата? В живота заедно лъсват всичките ни недостатъци.
Исус издържа цялото онова страдание, заради радостта, която Му предстоеше.Той предвиди и предвкуси онова, което във вечността ще е плодът на Неговото страдание и … същото трябва да предвкусим и ние. Тук е нужна Божия мъдрост, защото да се радваш в страдание е наистина противоречие. Това противоречи на здравия разум и на всичко, което ние разглеждаме като естествено за човека. Естественото за човека е стремежът да оцелее: “Гледай главното. Пази се. Грижи се за тялото си. Избягвай болката и неприятностите.” Това е мъдростта на света, но онази мъдрост, която е способна да се радва всред страдание е напълно различна. Само тя побеждава силите на тъмнината. Тя е най-голяма, но не е достатъчно само да я говориш. Тя трябва да се изяви, да бъде онагледена от Църквата, чрез вътрешен живот, който е сам по себе си свидетелство за Божията многообразна мъдрост. И все пак тази мъдрост пониква в нас посредством изпитания и трудности, посредством допуснатите от Бога угнетеност и депресия в духа и всички онези неща, срещу които трябва да се борим изграждайки взаимоотношенията ни. Превръщаме се в едно, както и Той е Един, въпреки всичките си различия, разнородни личности и въпреки нещата, заради които ти се иска понякога да се пръснеш. Първосигналната ти мисъл е веднага да си намериш първата харизматична или евангелска църква, която ти попадне, само и само да се махнеш от тия напрежения и изисквания. И все таки, именно в тези напрежения, Бог може най-лесно да изработи Своя характер.
Божиите пътища
Когато сме заедно, наблюдаваме каква ‘сеч’ става с божиите хора, когато Бог си ‘говори’ с тях насаме. При това не става въпрос просто за обикновени християни. Свидетели сме как биват разнищвани необикновени братя, изоставили бизнеса си и домовете си и дошли в нашата сурова природа в северна Минесота с нейната почти арктическа зима. Те се отличават още преди да дойдат, но това не им спестява нищо – какво ли не прави Бог с тях!? Виждаме ги да постъпват така, както на тях самите никога не би им дошло на ум, че ще постъпят. Окаяни и жалки те вкусват смърт, а ние които сме с тях сме принудени да изтърпим зловонието на смъртта, докато тя свърши делото си съвършено.
Един брат преживяваше това – дойде при нас като необикновен харизматик, но след няколко седмици животът му бе толкова изпитан, че започна да се разпада на парчета. Потопен в смърт, той бе така окаян, а ние не можехме да сторим нищо за да облекчим агонията му. Връщайки се от събрание, минавахме край къщата му и жена ми ми каза: “Защо не отидеш да го утешиш? В крайна сметка ти си човек с отговорности.” Отвърнах: “Ами да, добра идея”, понечих да се върна и едва успях да направя една крачка. Просто нямаше начин Господ да ми позволи да се намеся в умъртвяването му, носейки преждевременна и фалшива утеха, когато се искаше друго, а не облекчение. Този човек трябваше да вкуси смърт докрай – и така и стана, след това обаче имаше славно освобождение, дошло именно, защото не се намесихме. Затова са ни нужни предпазливост, проницателност и водителство от Духа. Тия неща не се прилагат механично. Въпросът опира да нашата собствена зрялост като водачи и до това дали Господ е свършил докрай делото си в нас. Няма нито един, който да достигне до това самичък. До тази именно зрялост се достига в ежедневните ни взаимодействия с братята, в общуването ни и в приемането на изобличение и съвет, независимо че може да сме пастири на стадото.
Говорейки истината
Човекът, който говори истината в любов трябва, самият той, да бъде истински. Това не е малко нещо. Истината е скъпа, изисква много и затова само онези, които я обичат ще се спасят от заблуда. Трябва да обичаме истината за да бъдем истински, защото тя изисква толкова много и е толкова проницателна, че ако не я обичаме не бихме я търсили. Не става въпрос за истината на нашите доктрини и идеи, но затова, че ние самите имаме нужда да бъдем изцяло истинни в поведението ни, думите ни, в очите ни и мислите ни – във всичко, което представляваме.
Всред компромиси отвред и дори в църквата, ние се нуждаем от ежедневна бдителност. Има една мъртва точка във всеки един от нас, докъдето нашият поглед не достига и можем да съзрем истински само с помощта на братя и сестри. Дали ще ни стигне смирението, когато дойде истината или негодуванието ще ни победи? Истинското смирение, е когато се покоряваш не на най-зрелите сред вярващите в църквата, но понякога на най-слабите, незрелите, младите. Ще приемем ли от техните уста Словото на Бога, ще разпознаем ли в техния треперещ глас Неговия глас, говорещ именно на нас? Аз самият бях освободен от заблуда именно по този начин. След дълги години в ходене с Бога, воден от Святия Дух по един краен начин и, напълно убеден, че това, което правя е абсолютно вярно, думи на изобличение дойдоха, не от зрелите членове на църквата, а от най-младия и най-слабия. В момента, в който чух тия думи наведох глава – това бе Словото на Бога за мен.
Каква ли ревност за истината и следователно каква ли смелост се искат за да изкажем цялата истина, независимо от последствията? Нужно е да имаме любов към истината по-голяма от желанието ни да успеем, като проповедници или като деноминация или като църква. Любовта ни към Бога не надвишава любовта ни към истината. Не измервай любовта си към Бога с възторжената възбуда на имагинерни отношения с Бога, обусловени от химни и хваления. Не се заблуждавай. Как изглежда голата ни любов към истината в една студена и сива утрин, когато няма да ни носи удобство и ще ни струва скъпо? Така се измерва любовта ни към Бога. Любовта към истината и правдата изисква действие, независимо от неудобствата и последствията. Истината е скъпа и ако не умрем за нея, не я обичаме истински. Истината не е абстракция встрани от Бога или пък истина относно Бога. Бог е истината. Тази любов трябва да се отгледа с внимание и нежност и ни е нужно обкръжение, което да тачи истината и да не търпи лъжата или да позволява на някой да замазва и да минава метър. Само нашите сили няма да ни стигнат и затова се нуждаем от братята всеки ден.
Спомням си, веднъж говорих в едно събрание, където три от водещите духовни жени бяха напуснали съпрузите си и живееха в прелюбодейство. Как се беше стигнало до подобно падение? Жени, които преди са били наистина духовни, се бяха превърнали в блудници и бяха опозорили цялата църква, името на Бога и доброто име на вярващите в онзи град. В кой момент се беше вмъкнал първият квас на заблудата в тези жени? Първата задача на греха е да се преличи. Това е измамата на греха. Така се прикрива неговата същност на грях, действайки под прикритието на оправдано желание. Кога се беше започнало всичко в този случай и как беше станало така, че близките на тези жени не го бяха забелязали? Защо не са били засечени по-рано, когато първите им предразположения към флирт са били видени и разпознати? Защо никой не беше казал “Сестро, така не се става светия. Усещам нещо в очите ти, в гласа ти, в закачливото ти и предразполагащо отношение с мъжете. Знаем, че обичаш братята, но не бива така да го изразяваш. Непристойно е.” От малкото квас най-накрая се заквасва и цялото тесто. Причината е, може би, че те бяха така да се каже ‘харизматична’, а не апостолска църква, което ще рече, че не бяха наистина съединени. Истинността предполага Кръста, предполага също да се смиряваш, когато те боли и си изобличаван и порицаван. Истиннноста те задължава да се замисляш над повдиганите въпроси. Готови ли сме да чуем това болезнено слово един от друг и … готови ли сме да го изречем (Галатяни 2.11)? Едното представя Кръста също толкова, колкото и другото.
Павел не се въздържал от конфронтация с Петър относно неговата непоследователност. Понеже се оказало, че Петър бил един вид вярващ, когато бил с езичниците и съвсем друг в присъствието на евреи. Имало двойственост и измамност в поведението му, което поставяло в опасност благата вест. Павел му се възпротивил явно, и то пред братята, заради чистотата на евангелието. Той показал на Петър измамата, която вече увличала и Варнава и други братя. Какво ще кажете, ако бяхме сега в първата Църква, където, при първия опит да представим нещо, което не е абсолютно истинно, но ние искаме да го представим за такова, по-младите братя ни изнасят с петалата напред и ни погребват? Какво ще кажете тази проницателност да се върне в Църквата? Така е било в началото. Църквата тогава е била мощен свидетел и голям страх почивал на всички тях. Този страх сериозно липсва днес в Църквата.
Петър бил този, който усетил, че Анания и Сапфира давали само отчасти, и все пак същият този Петър се изправил лице в лице с Павел едва малко по-късно, в посланието до Галатяните. Този, който бил така силно употребен от Бога да разпознае лъжата и компромиса у другите, не след дълго паднал в плен на собствената си заблуда и се нуждаел от изобличението на друг. Казвам всичко това, за да покажа колко много се нуждаем един от друг. Всеки от нас е сляп за нещо. Никой не е в безопасност или незасегнат. Този, който се мисли за имунизиран срещу заблуждение е най-предразположен къмнего.
Ето защо се погубват толкова много от нашите телевизионни евангелисти. Къде бяха сътрудниците им, които са можели да посочат с пръст еди кое си… и да не бъдат уволнени? Когато получаваш заплатата си и препитанието си от такива хора си почти принуден да действаш и говориш по един определен начин, който да подсигури твоето благосъстояние. Живеят ли те заедно с други в апостолски контекст или се радват на подредбата на институцията, заобиколени от хора които затвърждават убежденията им и ги имитират? Биха ли живели те в християнска комуна, дори и да са велики телевизионни евангелисти, където най-младият и най-слабият може да бъде инструмент за тяхното поправление? Бог гледа със скръб на цялата тази история и ние всички съучастваме и сме виновни за това. Толкова сме впечатлени от личността им, че им изпращаме чековете си и с това осигуряваме функционирането на системата. Най-силната критика и изследване на техните провали не дойде от Църквата, както подобаваше, но от светски журналисти. Църквата се показа неспособна или нежелаеща дори да критикува или да разбере правилно провала на водещите й фигури, затова прозрението трябваше да дойде от светски хора. Какъв срам и конфузност – и никой не повдигна въпрос за това дали има нещо същностно изкривено в деноминациите, от които произлязоха тези хора.
Често увещавам църквите да следят за промяна в гласа и интонацията на проповедника им. Когато говоренето му действително стане професионално, изкуствено и превзето той се нуждае в този същия момент да му бъде казано, защото самият той едва ли го усеща. Настъпила е незабележима промяна, но това не пречи бавно да се превръщаш, ден след ден, неделя след неделя, от истински мъж говорещ непристорено от позицията на човек истински живеещ това, което знае във все по-добър религиозен изпълнител. Самият човек, обаче едва ли се усеща, освен ако не му кажат. Как да му го кажат? Просто трябва да кажеш: “Иска ми се да ти кажа, че като те слушах през последните седмици, имах странен дискомфорт в духа си. Не мога да кажа точно какво е, но се появи нещо в говоренето ти, интонация някаква и едно такова звучене, което понеже ми убягва друга по-добра дума бих го нарекъл професионално. Словото ти и гласът ти губят истинското си звучене. Преди беше толкова естествен и неподправен, а сега, все повече и повече говориш изкусно и “като проповедник”. Прощавай, ако бъркам в това, но чувствах, че трябва да му дам израз.” Това се казва да говориш истината в любов. Когато нещо толкова важно бъде усетено и бъде уловено в зачатък от някой, който има куража, любовта и чувствителността на Духа, в този същия момент имаме истинска Църква. Нуждаем се от сърца, които да говорят тия неща и да ги чуват, когато ни бъдат говорени – или ще станем фалшиви. Ето защо въпросът за любовта е също толкова важен, колкото и въпроса за истината. Ако само критично говорим истината, тя няма да има никаква изкупителна стойност.
Един от начините да различиш неподправената любов към Бога и човека от човешкия фалшификат, е като установиш на какви цели служи. Ако има тактики, механизми и маневри за да се придобие нещо, то това не е истинска любов. Лесно е да действаме на сантиментално ниво без дори да се усещаме, представяйки си, че това е истинска любов. Това може да се случи в семейството, където се създава някаква симбиоза и двамата извличат полза от илюзията и й се радват, защото тя носи някаква взаимна толерантност и удовлетворение – но когато реалността я изпита се раздира на две. Предполагаемата “любов” ще се обърне на омраза, защото романтичната идилия се спуква и се оказва, че реалността не отговаря на очакванията. “Любовта”, която никога не е била истинска любов, но по-скоро любов към любовта, отколкото към човека, не може да понесе този провал. Тогава под афект на измамени и предадени мечти, тази фалшива любов се превръща задължително в омраза.
Ако така сме живели в семействата си, на какво се надяваме в църквите си? Има такова забележително съответствие между допускането на илюзорност в личния ни и семеен живот и онова, което внасяме в Тялото и църквите ни. И в двете се нуждаем от най-висока степен на истинност и реалност. Ще имаме ли достатъчно истинска любов един към друг, която да пукне балоните на въображаемите и измамливи неща, когато Господ ни ги открие? Дори и някои да се радват на ползите от своята заблуда, готови ли сме да им кажем истината в любов? Такава е любовта, която Бог иска сред частите на Неговото Тяло; тя е в съвършено съгласие с истината. Любовта към истината и любовта към Бога са едно и също нещо. Иска се горещ копнеж по истинност в църквата, без която няма да има слава за Бога. Божията Църква е Неговата противоотрова на илюзията, на преструвките, на самозалъгванията, на фалшивата любов и на всичко останало, с което цялото човечество се самоубива с бясна скорост.
И обратно, можем ли да обичаме, така че да се въздържим от говорене и да останем мълчаливи, когато изглежда имаме причини да изобличим или да насърчим? Не бива автоматически да приемаме, че трябва да помогнем или утешим някого, който стене в битката си с Бога. Ще понесем ли да ни разберат погрешно и да ни вземат за безсърдечни, безразлични и без любов? По ирония, истинската любов е по-вероятно да я обвинят в безсърдечие, докато сантименталността, която трупа точки за себе си, повърхностните хора ще я приветстват като истинска любов. Дали ще трябва да спукаме балона или да се въздържим ще ни нашепнат нашата проницателност, дисциплина и Божия любов, които са дял на зрелите хора.
Лице в лице
Важно е за нас, да поставим най-силно ударение в молитвите си на това, Господ да ни насочи към някое автентично изражение на Христовото Тяло, където да подчиним живота си, характера си и поведението си на авторитета в това Тяло и да получим поправление и порицание. Може да не е църква в абсолютния смисъл на думата. Може да откриеш това в някоя група за изучаване на Библията, или в неофициални събрания на хора, които се срещат веднъж седмично, но съвестно желаят да вървят с Бога. Когато Господ ти го открие, предай се във властта Му. Ще получиш всичко, от което се нуждаеш в лицето на онези, с които си във всекидневен или чест контакт лице в лице, и това не е малко. Ако не се срещаме лице в лице, как Израел ще срещне Бога лице в лице (Езекиил 20:35) и то скоро, в пустинята? Бог подготвя сцената за да изтръгне световното еврейство от мястото му с единствената цел да се срещнат с Него в пустинята, лице в лице, а степента до която онова лице ще е Божието лице, е степента до която ние се срещаме лице в лице днес.
В истинската Църква, трябва обезателно да има известна степен на близост и дълбочина. Голямата църква, по естество, препятства потока на истинския живот, дори и да имат свое място събранията, където сме стотици и хвалим Бога за онова, което е извършил в Тялото, посред интимното общение на светиите в един по-скромен мащаб. Но с неделното хваление не можеш да заместиш динамиката, от която Тялото черпи своя живот, и която по-често се намира в близкото общение, лице в лице със светиите, където всеки един изразява подареното му от Главата, което числеността на голямото събрание не би позволила.
Желанието ни да видим славата на Бога в църквата не значи, че тя веднага ще стане действителност. За нещастие сме повече склонни да говорим за славата на Бога без реалистични очаквания да видим същата тази слава. В скришното на сърцата си, там където самите ние едва ли познаваме своите мотиви, по-скоро имаме голямо желание ние да успеем и да се прославят нашите институции, отколкото да успеят онези, които истински търсят да станат проводник на Божията слава, и които, странно защо, не са посрещани често с отворени обятия. Те биват разглеждани като смущаващи личности, защото всичко за което говорят – интензивността на подобни отношения, поставянето на въпросите касаещи истината, е всичко, което църквите най-често не желаят. Това, което искат е да усилят високоговорителите, искат солисти, водачи на хоровете, музика, чувството на възторженост и усещането за “жива” църква без основополагащата и очевидна истинност на истинската Църква. Едно добро определение за голяма част от днешното християнство е, че то иска чувството за силата и дарбите от Бога, но ако може без Кръста на Бога.
Слушал съм проповеди върху Кръста, които не са ме трогвали ни най-малко. Единственият случай, когато говоренето за Кръста се превръща наистина в говорене за Кръста е тогава, когато говорещият е висял също на тоя Кръст, а това не се е случвало на всеки. В действителност хората са достатъчно благоразумни да отбягват темата и го правят особено, когато не притежават практическо знание за това страдание и смърт. Лесно можеш да прецениш това – като го чуеш и като прецениш ефекта, който имат думите върху духа ти, разбираш дали това, което слушаш са думи на истина. Истината е силна; тя поставя изискване; тя провокира и дава убеждение. В действителност, истината ни зове към Кръста.
В продължение на седем години бях учител в гимназия и това, което се крие зад цялата образователна система е едно обикновено задоволяване с повтаряне на материала и възможността да го възпроизведеш без да се гони действително познание. Не сме били достатъчно екзистенциални, нито сме изискали истинско лично осмисляне на вярата. Мислим, че като изрецитираме някаква доктрина сме се сдобили с изказваната от нея реалност. Но това е само кредо, а не екзистенциална, жива вяра. Задоволили сме се и сме приели кредото за истина, докато в действителност този подход превръща истината в лъжа. Най-често се среща едно негласно споразумение с нашите пастори: “Вие ни поднасяте библейски проповеди; ние плащаме сметката и се радваме на неделна служба, която ще остави живота ни неподвластен на всякакви изисквания, които наистина да засягат истинските ни законни интереси и ценности.” Т.е. не желаем думи, които да разкриват накъде наистина ни влече сърцето. По-скоро ни се иска да можем да кажем “Амин” и “Бяхме на църква”.
Като се събрахме да живеем в християнска комуна, едно от първите неща, които чух от децата ми беше: “Тате, можем ли да отидем до магазина?” После се оказа, че те не искали в действителност да си купят нещо. Просто искали да разглеждат стоките. По-късно видях същото у всички ни. Някои искаха да си тръгнат заради монотонността на мястото. Все едни и същи лица, без пищно разнообразие и забавления. Имаше потребност жадните ни очи да гледат разнообразни и различни неща. Има някакво удоволствие в това да бродиш из търговската част на града, да гледаш витрините, да разглеждаш стоките, да се любуваш на разнообразието: да гледаш, да гледаш, да гледаш. Комуната е пусто място. Няма нищо за гледане; няма забавления; само ти и Бог – това е.
Един от изпитите пред живота заедно, е да видим дали можем да се радваме на общението със светиите и на многообразието на задружния живот без да се нуждаем от несъществени разговори, радвайки се дори на мълчанието и превъзмогвайки нуждата от лигавене, било то и религиозно, защото ценим мълчанието толкова колкото и говоренето и така уважаваме Бога и Славата Му, че сме достигнали до разбирането, че няма несъществени разговори.
Нужно ни е също да различим, чрез Духа, кого Господ изпраща при нас; само това е важно. Не е нужно да си зрял; не е нужно да си велик ученик; не е нужно да идваш с пари – просто се вдигаш и идваш. Единственият въпрос е “Бог ли те праща?” Човекът трябва да е наясно и другите трябва да са наясно, защото ще има изпитания и неблагоприятни условия и ако знаеш, че си призован можеш да понесеш изпитанието, когато се появи. Трябва да сме така уверени в Божията сила, че независимо какво ни се случва, ние да го приемаме със съвършен мир и радост. Това ли е състоянието и убеждението ни сега? Щяхме ли да го постигнем по друг начин, освен по единствения възможен, т.е. чрез саможертва и страдание в Тялото Христово, в общия живот, във взаимните отстъпки, в ситото на взаимоотношенията ни – и щяхме ли да изтърпим всичко това ако не вярвахме, че сме призовани на това?