Глава 7 – Моделът на Антиохия

А в Антиохийската църква имаше пророци и учители: Варнава, Симеон наречен Нигер, Киринееца Луций, Манаин който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод и Савел. И като служеха на Господа и постеха, Святият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Святия Дух слязоха в Селевкия, и оттам отплуваха за Кипър. И когато бяха в Саламин, проповядваха Божието Слово в юдейските синагоги; и имаха Йоан за свой прислужник” (Деяния 13:1-5).

Всичко това звучи, като някакво антично описание на древни носталгични неща, които нямат връзка с настоящето. И все пак, това не е просто историческо събитие, но по-скоро окончателният Божий начин на работа, от който сме се отклонили сериозно днес. Духът ми изтръпва, като чета, слушам или пък пощата ми се препълни с всички онези доказателства за нерадостното ни отдалечаване и изоставяне на подареното ни в тези стихове описание на една истинска апостолска Църква и нейния живот.

Ранните църкви са били Тялото от вярващи в даден географски район – малцинство от хора, спасени отсред окръжаващото ги море от езичници, живеещи сред яростна неприязън, оживявайки и устоявайки славно, чрез силата на Духа – напълно властващ над живота им – тъй като са живеели истински един с друг, лице в лице. Никой не разглеждал притежанията си, като свои собствени. Те имали “всички неща общи” и ако на някой му липсвало нещо, продавали къщите си и имотите си и оставяли доходите при нозете на апостолите, които ги разпределяли. След като ги въвеждал във вярата, Павел си тръгвал и идвал отново едва след година или повече. Те обаче си оставали и процъфтявали, защото някой имал “език”, друг имал “тълкувание”, а трети “пророчество” или “откровение” или “поучение”. Имали цялото Божие снаряжение. Бог им бил учител с всички съкровища, които би дал Духът в едно истинно изображение на Тялото на Христос и следователно са били сигурни, че Бог няма да ги остави без утеха. Нито са имали, нито са изпитвали нужда да имат платени пастири за да се справят. Всеки е бил призван да участва и да се проявява през него съвършеният живот от Бога, всеки път, когато са се събирали. Никой никога не е трябвало просто да наблюдава врата на седналия пред него. Просто не е имало нищо общо с нашите ялови дейности, прекъсвани от време на време от случайна вечеря, с каквото дал Господ. Божиите хора са се събирали и именно от това са черпели живот.

Днес имаме откъслечни познания за апостолската реалност, но Бог, който не се променя, е решен да ни възстанови в това, което описах току-що, макар че за мнозина от нас, това ще е болезнена пренастройка. Няма да бъдем свидетели на велики дела, освен ако те не бъдат подготвени по тази схема, от Святия Дух, който да отдели хора, поименно, за делото, за което Той ги е призовал – доста по-различно от делата в които ние сме въвлечени. Заразили сме се от организационна мания и всеки, който има дарбата на рекламен агент или знае как да привлече този, който я има, може бързо да се настани в тази мисионерска организация или в друга. Християнството е задръстено от повече централи и дружества, отколкото Бог е имал предвид и по моему, равносметката за повечето от тях в по-голямата им част е – “шум и крясък за нищо”.

Когато условията за истинност си отидат, Святият Дух също си отива и затова се чувстваме принудени да усилим високоговорителите, да постановяваме програми и да прибавяме нашите си малки нововъведения, мислейки че, като умножим дейността, печелим по някакъв начин истинското. Онзи Святи Дух, който умъртви един мъж и жена му, заради самонадеяност спрямо Бога, донасяйки само част от приходите от една продажба, си е все същият Святи Дух. Има много хубави и лъскави сгради и много програми, но нямаме славата или силата на Бога. Произвеждаме хора, които са застопорени в някакъв вид егоистичен инфантилизъм. Всичките ни обучаващи материали, проповеди, литература и конференции са безплодни, когато се отделим от апостолския Божий образец, особено в светлината на подареното ни в разказа за Антиохия.

 

В Църквата

“А в Антиохийската църква имаше…”

Имаше нещо в църквата. Това е доста различно от случайното скупчване на отделни личности, което характеризира днешната ни църковна реалност. Постоянно се снове от църква на църква, защото видиш ли някъде тревата била по-зелена, или проповедта по-интересна, или гостите проповедници по-привлекателни. Обаче ония мъже бяха “в”. Те бяха вкоренени, установени. Те бяха част от плетеница на истински духовни взаимоотношения един с друг, което и представлява само по себе си истинската същност на Църквата.

“…пророци и учители.”

Имало е нещо в структурата и състава на църквата в Антиохия, което е способствало за израстването на пророци и учители и дори за раждането на апостолски мъже. Това не е мярката, с която днес измерваме здравето на нашите църкви. По-скоро ще мерим с цифри, или програми, или все ще намерим някаква друга мерна система наместо да се запитаме “Сме ли ние общество, в което покълват и израстват, хранят се и узряват апостолски мъже и пророци? Са ли нашите общества подобно обкръжение?” Ако сме по-ревностни за това да са ни хубавичко подредени събранията отколкото за неудобството и огорчението, които настъпват при внезапно пророчество, никога няма да достигнем модела от Антиохия, който Бог желае и очаква.

Няма други две призвания от Бога, които да са толкова различни – и в известен смисъл противоречиви едно на друго – колкото тези на учителя и пророка. Истинските пророци и учители са запознати с напрежението между тези две призвания. Учителят е последователен; той разглежда нещата като „ред след ред, заповед след заповед.“ Пророкът държи на Писанията, като на вдъхновеното Божие мнение, но по-често е воден от интуицията си. На него му стига и етикет от кетчуп Хайнц или гърба на кибритена кутия за да получи вдъхновение. Той притежава виждане и улавя по-голямата и по-широка действителност. Учителят обаче се ужасява от широтата и размаха, които си позволява пророкът. В очите на пророка обаче, учителят изглежда сухар, ограничен и тесногръд. И все пак тринадесетата глава на Деяния започва с изброяването на законни и приети от Бога призвания, и то призвания, които са същностно противоречиви по самото си естество. Въпросът е, че тези хора са били преминали през нещо в условията на реалния живот. Техните противоречия не са ги довели до скъсване или разделение, но по-скоро до приятелски отношения, помирение и единство.

 

Пъстрота

Кои са били тия пророци и учители? “Варнава,” евреин; “Симеон наречен Нигер,” вероятно идващ от Африка; “Киринееца Луций”, представител на един от средиземноморските етноси; “Манаин който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод”,в действителност този може да е бил и от Римско потекло; “и Савел” един друг евреин. Какво разнообразие от произходи – възможен предвестник на всякакви конфликти, изблици, съперничества, несъгласие и разделение! Но те победили, защото “В Христа Бог помиряваше света със Себе Си” – и това е било изпитано първо в тяхната църква.

Антиохия е била и си остава модел на апостолска реалност и на истинска апостолска – посланическа църква. Този модел не е могла да стане църквата в Ерусалим в качеството си на първа църква, защото тя е била само еврейска, но моделът се сбъднал именно в Антиохия с нейното етническо, расово и културно разнообразие. Те се оказали, въпреки тези техни различия, “служещи на Бога”.Тази “заедност” не е била магия; тя може да се постигне единствено след дълбокото проникване на Кръста в хора, които са били достатъчно дълго и достатъчно истински заедно. Били са достигнали степен на освещение и отделяне от нещата, които засягат хората, правят ги обидчиви, раздразнителни и завистливи, и са били поради това, напълно посветени на Бога заедно. Не можем да служим на Господа в истина, докато има негласни напрежения и трудности, които не са били разрешени като между братя. Можем да продължим с песните и да създадем харизматична атмосфера чрез химните, но това ли е да хвалиш Бога? “Те служеха на Господа” е абсолютно твърдение, описващо връзката с Бога в чистота и свещеническо посвещение, което не може да се постигне встрани от хората, но по-скоро, както тук е описано, се постига чрез хората. Трябва да я има тази свързаност с другите, особено с различните от нас други, онези, които може и да са дразнещите други, дразнещи заради своята различност.

 

Служение на свещеници

Може би е правилно, ако кажем, че първото апостолско призвание е дошло при хора, които разчитаха на Господа в служението си като свещеници и чието мълчание е било по-красноречиво за Бога, отколкото включените до дупка усилватели на съвременното ни хваление, а фактът че са достигнали до това заедно, прави преклонението съвсем истинско. Едно е да мълчиш, когато си сам, но когато сте мнозина в една стая и е тихо, един срещу друг, чувстваш страдание и смърт, които малцина биха пожелали. Всичко в нас ни сърби да бъде казано нещичко. Да чуваш, да виждаш, всичко това е дял на сетивата ни, а те постоянно искат да бъдат задоволявани с нещо за чуване, с нещо за виждане, с нещо за говорене и с нещо за правене. Затова тишината е смърт за чувствата ни и утвърждава правото на Бога да бъде Господ над сетивата ни, които винаги се стремят да водят свое си съществуване, независимо от Него. Ако не желаем да мислим за порнография, ще ни насърчат да мислим за духовни неща, дотогава докато сами решаваме за какво да мислим. Мислите породени от човешкия ум, дори когато изглеждат наистина чисти и са дори от религиозно и духовно естество, са неправедни в Божиите очи, ако не произхождат от Него. Мълчанието е окончателна смърт за всичко, което все още би могло да ни омотава в нашата самостоятелност, нашата независимост и нашата способност да служим на Бога. Всичко трябва да бъде умъртвено за да се положи началото на истинското служение на свещеника.

Когато Бог видял това, Святият Дух казал,

Отделете ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал.

С други думи, те били достигнали нещо – някаква горна връхна точка – в неподправеното си общение, въпреки всички разлики помежду си. Те били достигнали нещо екзистенциално и истинско, което дало възможност на Господа да повика и да прати. Бог е имал в тях нещо, което е можел да прати в света и което да бъде проява и свидетелство за реалността на небесното царство. Нещо извън нашите възприятия имало там, някакъв пробив, за който Святият Дух е можел да каже “Сега…намерих нещо, което искам да възпроизведа – тази реалност, до която достигнахте. Сега вече можете да бъдете пратени. Сега не се боя, че можете да отнемете славата Ми. Сега знам, че няма да се върнете вкъщи и да изпращате информационни бюлетини за юначествата ви в страните отвъд Желязната Завеса – ония плътски и човешки неща, които обезобразяват и компрометират всяка религиозна дейност и я унижават до нещо по-малко от апостолския стандарт.”

Нужно ни е да осъзнаем докъде достига плътското в сърцата ни и колко много ни гъделичка възможността “да служим”. Искаме да докажем правотата си, особено ако сме се родили бедни или непривилегировани и ни е нужно да докажем, че сме успели. Кого от нас не го тегли да постигне нещо, да роди нещо, да бъде приет и одобрен? Не може да се опише колко дълбоко общение с Бога е нужно за да бъдем доведени до почивката, която изпитва в духа си служителя, и до онова посвещение Нему, което развързва ръцете на Бога да ни повика. Ние всички сме пропити с недостатъци. Всеки от нас е сляп за нещо. Всеки е прояден от своята си амбиция. Божият промисъл да се погрижи за всичко това, да ни усъвършенства, направи служители и причасти към апостолското е да ни долепи един до друг. Но ако събиранията ни са формални, подредени по всеки друг начин, но не и по апостолския, и са все още институционални, или са с нагласата за “пастор-лидер”, който води играта, вече сме стъпили на нечиста и мръсна земя. Ако поощряваме някакъв вид пасторска мистика, когато на пастира се гледа като на неспособен на слабости, самоизмама и недостатъци, ние допринасяме за изкривяването на действителността. Църковните водачи трябва да премахнат тези пиедестали, да слязат долу и да се разкрият, да ги видим какви са действително; всъщност ние всички се нуждаем от това.

Присъщо на естеството ни е да искаме да правим нещо преди да бъдем нещо. Когато Исус каза “И ще бъдете Мои свидетели”, Той не е имал предвид, че ние свидетелстваме за Него. Трябва да бъдеш преди да правиш и да бъдеш апостол предшества да бъдеш пратен като апостол. Апостолският живот е най-чист вид живот и затова се иска максимална жертва за да го достигнеш. По необходимост, гореща любов се ражда в нас, едва когато сме преминали през всяка болка и оскърбление, разочарование и обезверяване един спрямо друг, но за жалост именно тук, ние бягаме и си търсим друга общност; именно тук ние се отказваме, подслонявайки се в съседната църква. Ако само бяхме изтърпели този момент и го бяхме преминали и превъзмогнали, достигайки най-сетне до горещата любов, която е отвъд способностите ни да обичаме, щяхме да чуем гласа на Духа “Отделете Ми …”. Наместо това, нашите “пращания” са самозвани мисии или отговори на нужди, отколкото призив на Духа и следователно последствията от нашето отиване са доста по-слаби от истинските дела на Бога.

В Антиохия отдавна са се били простили с расовите си различия, с борбите си, с вражди, подозрения, засегнатост, ревност и дори с религиозните си амбиции. Дотогава докато се наемаме да “служим”, а някаква амбиция все още рита в нас, дотогава всичко, което постигаме ще бъде по-малко и различно от всяко истинско дело. Светиите в Антиохия са щели да бъдат също толкова доволни, ако са си били останали там да хвалят Бога, колкото и ако са били пратени от Бога другаде да Му служат. Колко от нас са пораснали дотолкова, че да нямат нужда да ходят някъде, да не ги сърби да се докажат с някакво постижение? Еднакво доволни да сме от това да останем анонимни, невидяни, незнайни и неприветствани, колкото и от най-видното място като служители. Само тогава Бог може да ни прати, защото знае, че отивайки, водещият ни мотив ще е ревност за Неговата Слава – а не успехът на нашето служение.

 

Истински апостолско дело

Няма да чуем този призив, докато не станем хора, които знаят как да постят и да служат на Господа. Тези мъже в Антиохия не се бяха втурнали нанякъде, защото са видели там голяма нужда. Няма по-смъртоносна уловка за Божиите хора от това да се постави човешката нужда или кауза, служение или призвание над самия Бог. Това е последната и най-коварна измама, най-неуловимото от всички идолопоклонства. В действителност, ако нашата работа има за цел да задоволи някаква нужда, все още не сме стъпили на апостолска почва. Толкова голяма част от това, което правим е породено следствие натиск, следствие чувство на религиозно задължение, чувство, че ние трябва да правим нещо за нуждите, които са навсякъде около нас. Това за което се щураме, ако са такива мотивите ни, е по-незначително и наистина различно от апостолското дело, то не може и няма да доведе до Божията Слава. Истинското апостолско дело никога не е повлияно от естеството на нуждата или прицелването в даден народ или етническа група. Бог дори не ги прати изрично до евреите, при все че е казано, “Първо на евреина после и на гръка.” Но бидейки пратении в хода на това тяхно пратеничество водени от Духа, те се озоваха в Саламин, проповядващи Словото на Бога на евреите в синагогата. Но те не го направиха заради принципа; това бе осъществено в единство с Живота от Бога. Ако сме неспособни да чакаме, сме неспособни и да служим. Божието апостолско дело, това което разклаща света и има вечни последици, винаги е зачевано от Святия Дух, Който вика мъже поименно.

Съществува нужда от свещено-служение, което е сърцевината на истинското служение. Исус е Първосвещеник и Апостол на нашата вяра – и не случайно тия две думи са заедно. Апостолският гений не може да се придобие независимо от свещенството, а неговата същина е способността на свещеника да чака Бога и да Му служи в посвещение, за което е безразлично дали ще му служи тук или някъде другаде. Оставайки или тръгвайки ние хвалим Бога, но всички знаем, особено по-младите, че има едно силно желание, почти принуда, да отидем и да правим нещо си, и това изглежда е изискване в много християнски кръгове. Нас погрешно ни насърчават в това и следователно погледът ни не е отишъл по-далеч и не сме изчакали пълното узряване на църквата, която е онази утроба, от която се ражда истинското пратеничество. Това, което наблюдаваме в Антиохия е апостолска матрица, утроба, от която произлиза нещо уникално по същност и качество, чието появяване в нашите местни църкви и в нашите народи, вярвам Бог все още очаква.

Те били повикани за делото, на което Той ги викал, без да им каже конкретно какво е това дело. Не били призвани да се посветят на някаква специална етническа група, нито на това или онова призвание, но единствено на Святия Дух, единственото валидно призвание. Докато не се върнем към модела, който Той ни е показал, не можем да мислим за вечни резултати. Можем да правим “добри неща”, но обезсилваме вечното и славното. Служението ни, ако ще е истинско, не бива да е основано върху това да знаем къде отиваме и какво ще направим там, но единствено върху Него. Това са били наистина посветени хора. Ето защо, както в Деяния 16-та глава, Павел е можело да бъде възпрян да отиде в църквите в Азия, които са се умножавали всекидневно, и да бъде изпратен на място, където евангелието никога не е било занасяно, т.е. Македония, чрез видение, което получава през нощта.

И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях.” (стих 10).

Видението дошло на Павел, но всички, които пътували с него приели неговото видение като Божия призив за всички тях. Не е имало обсъждане дали видението е истинско. Те приемали Павловия авторитет, защото помежду им е имало определен вид взаимоотношения, установени не по пътя, а в църквата в Антиохия. Друго щеше да бъде, ако се бяха провалили в Азия – всяка алтернатива на провала щеше да е добре дошла – но когато успеха ти бъде отказан, биваш отделен за Бога.

Фактът, че Бог е запазил мълчание и не повдига завесата, за да видим ние как точно са пораснали тези мъже, не означава, че такъв растеж не е имало. Всеки, който е живял сериозно за Бога знае, че трябва да са минали през период на растеж. Няма пряк път; достигането до такова единство трябва да е било предшествано от противопоставяния, болезнени различия, борби и напрежения и най-сетне, помирение и намиране на решение чрез кръвта на Кръста и Духа на Бога. Животът се ражда от смъртта и тези мъже е трябвало да вкусят смърт. Колко ли време е съществувала църквата в Антиохия преди някой да бъде пратен някъде? Не ни е казано, но можем да си представим, че е имало доста страдание преди да дойде тази слава.

 

Авторитет и взаимоотношения

Признаването на нечий авторитет не става лесно или автоматично и е в зависимост от живота и обходата ни; солунците са разбирали това и затова Павел е могъл да им каже,

…като приехте, чрез нас, Словото на Божието послание, приехте го, не като човешко слово, а като Божие Слово, каквото е наистина, което и действува между вас, вярващите.” (1 Солунци 1:13б).

Те са знаели, че това е Божието Слово за тях, защото Павел им предал дух, любов и авторитет, които са се отразявали дори в думите му, и които са задължавали езичниците да изоставят идолите си. Самият Павлов авторитет е бил следствие от живот подчинен на авторитет и покорен на други хора, с които той е бил обвързан. Павловото апостолско призвание не е почивало на нещо присъщо на самия Павел; това е било по-скоро апостолски характер и ръст на Тялото, което ги е изпратило – плод на тяхната взаимосвързаност и зависимост един от друг.

Тогава, те като постиха и се помолиха, (“те” отнасящо се явно до самата църква)положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Святия Дух…” (Деяния 13:3-4a, вметнатото мое – А. Кац).

Полагането на ръцете на хората от църквата е било изпращане от Святия Дух. Това е било първото апостолско пътуване и Павел и Варнава въобще не са се поколебали да позволят на онези, с които са били в общение в Антиохия, при всички различия в самата църква, да положат ръце на тях и да ги изпратят. Полагането на ръце е свято нещо и тези ръце са били на хора с признат характер, познати и наблюдавани от всички. Колко ли радостни са били да знаят със сигурност какви са хората, които са полагали ръцете си върху тях? Бог поставя знак за равенство между изпращането на Павел и Варнава от онези мъже, и това че същите са били “пратени” от Святия Дух. Всичко това е така, защото Бог е знаел характера на мъжете, които са полагали ръце. Нито един от тях не е бил прекарал предишната вечер играейки си с дистанционното на телевизора или използвайки ръцете си по какъвто и да е начин, който да направи тези ръце негодни. Това са били чисти ръце; когато поставяш ръка върху някого, ти предаваш своето състояние на и в този човек. Ръцете предават онова, което ти де факто представляваш. Ръцете положени на Павел и Варнава са били от същото естество като ръцете на тези двамата. Пред Бога, полагането на ръце е едно от най-дълбоките заветни действия, които човек може да извърши с човек. Това е било повече от потупване по рамото и “ще се видим като си дойдете”. Това е обвързване, което въобще прави възможно самото изпращане и въвлича онзи, който полага ръцете си, но не заминава, също толкова реално в същността на бъдещата работа, колкото и този, който ще я извършва.

Те са били църква, която разбира тия неща и са признавали колко важни и съдбовни са щели да бъдат думите на Павел и Варнава. Полагайки ръцете си, все едно че са казвали “Ние не само се уеднаквяваме с вас, но ви и подкрепяме със своето ходатайстване, защото и ние ще понесем следствието на това, което правите вие. Заедно сме”. Отсега нататък те са били задължени да подкрепят изпратените с молитвите си. Всяко ходатайство за изпратените, което не би произлязло от подобни отношения е щяло да бъде чиста проба професионализъм. Това е щяло да бъде религиозно задължение, чувство на задължение, което не впечатлява Бога, нито пък силите на нечестието в небесни места.

Истинското ходатайство и истинската молитва са вид умиране. Всички можем да се молим, но молитвата, която е агония от стенания, които дори не могат да бъдат изговорени, представлява умиране. Когато положим ръцете си на някого с този вид посвещение и разбиране, ние подписваме смъртната си присъда. Колкото и тъжно да е, ние сме далеч от подобно разбиране, защото твърде много отразяваме посредствения свят, където хората се задоволяват с номинални неща и където не се отива по-далеч от думите. Прочее, доволни сме, ако има церемониално “полагане на ръце”, което е далеч по-нищожно и различно от оригинала.

Когато пращаш някого на апостолско пътуване, въобще не е сигурно, че той ще се върне. Каква болка е това, когато си отворил сърцето си за любовта и си станал уязвим. Прекрачил си границата на сладките, мечешки прегръдки в стил пълно евангелие1 и си достигнал момента, в който този брат ти е станал толкова скъп, че ако не се върне, за теб това ще е неизмерима загуба. Това би разкъсало сърцето ти. Искаме ли да стъпим на такава основа или искаме да опазим себе си от болката, която влече след себе си подобен вид любов и обич към братята?

Ако в умовете си сме индивидуалисти и сме съсредоточени в своите си служения, няма да осъзнаем до каква степен истинското служение е следствие от реалността, родена в отношенията, на които сме се посветили. Служението се ражда от живота, а животът от отношенията. Служението никога не е било плод на нечия виртуозна способност или уникално призвание. Проницателността, съдържанието на посланието и уменията на посланика са били изковани у него, но само благодарение на подобни пълноценни взаимоотношения.

Отделянето на Павел и Варнава става преди да бъдат пратени, и те биват отделени в църквата. Това не са били случайни неделни посетители. Само Господ знае какво е ставало в Антиохия преди изпращането – какви спорове, противопоставяния, делби, викове, обвинения и напрежения е имало, докато са били прецеждани, пресявани, пречиствани и очиствани до дъното на сърцата им от Божието освещаващо действие. Това може да стане само в и чрез Христовото Тяло, където хората“действат истинно в любов” с присъщите време, търпение и жертва, които подобен живот изисква. Днес няма нищо, от което да се нуждаем повече освен от тези мъже и жени, готови отново на подобна жертва – да изоставят къщи, удобство и уют за да рискуват в борбата със светиите от друг град. Нужно ни е да отворим себе си към напреженията, които иначе не бихме изпитали, ако продължим със сегашния си, общоприет навред сред християнството, силно изолиран начин на живот, в който никой не би ни наранил. Готови ли сме да изоставим това, да поемем риска, за да станем една бъдеща Антиохия? Това е Кръста.

Портите на ада няма да надделеят на този Кръст, на тази реалност, на това страдание и на това така да се каже, повторение на всичко, което съставлява сърцето на евангелието. Нашият апостолски авторитет, сила и проницателност са право пропорционални на познаването на този Кръст, който винаги се свежда до нашето страдание и саможертва. Ако мислим, че църквата е място за хубави програми, или където ще се посрещнат нуждите ни, тогава въобще не сме разбрали естеството на Църквата и евангелието.

Страдание в пълна мярка

Писанията говорят за страданията, които да допълнят Христовата мярка. Винаги мислим, че това означава да те сполети някаква външна злочестина, като гонение от страна на света, но най-силно изпълнение на това страдание имаме в Църквата сега. Да си в ситуация на “Неделна църковност” и да се бориш в нея, или да си отхвърлен от нея и да ти се налага да седиш там неделя след неделя без никаква надежда за промяна на хоризонта, живо усещайки отчаянието и отчуждението … това е страдание. И все пак, то трябва да бъде понесено. Това е страданието, което трябва да достигне пълната си мярка в Тялото. Ние не сме призвани да избягаме от тези места и да ги отхвърлим, но да останем верни там и да опазим себе си в това как общуваме и живеем с хората там. Не бива да бъде с критичен дух, но по-скоро понасяйки мълчаливо, освен ако Господ не ти даде свободата да говориш, и очаквайки Господ да въздейства по начин, който да размърда нещата в посока на това, в което трябва да се превърнем. Приближаваме се до окончателната криза в края на времето и центробежните сили, които са в действие, или радикално ще ни доближат до Бога или докрай ще ни отделят от Него – тези сили ще принудят църквите да решат накъде ще вървят – към Бога или далеч от Него.

Сега е час за подготовка. Сега е редно да се приготвим за реалности, които хлопат на вратата ни, и за които мнозина от нас не са готови. Сега е време за възраждане на една отпусната и анемична Църква, която дълго си е играла с харизматичните си играчки и има нужда да бъде възстановена в апостолската реалност, в духа на истината. Не можем да кажем на умиращия свят, който ще се срещне с Божия съд “Покайте се!”, докато не е на лице Царството Божие, наближило сред нас. Отново трябва да се превърнем в апостолски Божии хора изявяващи примера на Царството, за да могат хората да се покаят. Антиохийската църква не е била изключение по волята на Бога, но е нещо, което Той желае да бъде правило през всички поколения.



Кац има предвид т.нар. full gospel или пълно евангелие – термин, използван от някои с презумпцията, че посланието, конференцията или книгата, които са full gospel, носят неподправеното евангелие. (бел. прев.)