Мир

Искам отново да благодаря на Бог, че мога да Му се поклоня заедно с вас, че ви има и мога на това място с вас, пак казвам – да Му се поклоня. Но съм и малко тъжен, защото ни е последната вечер, утре си заминавам. Надявам се скоро пак да се видим.

Нека прочетем два познати текста от Лука. Обичам да чета познати текстове, защото знаете, че винаги Духът има какво още да ни покаже в тях.

И между тях възникна пререкание кой от тях ще бъде най-големият. А Исус, като прозря мисълта на сърцето им, взе едно детенце, постави го при себе си и им каза: „Който приеме това детенце в мое име, Мен приема; и който приеме Мен, приема Този, който ме е изпратил, защото, който е по-скромен между всички вас, той е велик“. (Лука 9:46–48)

Трудно се описва какво точно е детето. Можем със сигурност да кажем поне това, че детето се доверява на родителите си най-естествено и в сърцето му има някаква увереност и сигурност по отношение на добрата ръка, която го държи, топлата печка и нейната топла супа вкъщи, топлите терлици… има една безгрижност и мир в детското сърце, които ние постепенно губим впоследствие.

Исус го дава за пример на скромност и непретенциозност, неамбициозност. Е, състезават се с колелета, сравняват си куклите, но съревнованието, конкуренцията, които храним в сърцата си по-късно са чужди на децата. Чужди са им и затова децата са безгрижни и по-щастливи от нас, чиито мир ни отнемат състезанията, в които участваме! И въобще, не че не можем, но трябва да подберем все хубави и много думи, за да опишем това детско сърце, което Исус дава за пример. По-лесно ни е да кажем, че самият израз „като дете“ е по-красноречив от всички определения за това какво е детското сърце и ни е достатъчно да кажем за някого „той/тя е като дете“ в най-добрия смисъл на сравнението – този на сърцето – за да разберат веднага всички, че хвалим този човек за качества, които възрастните изгубват в един момент. Ако имаше сега между нас малко дете Исус пак би го взел и сложил за пример по средата, между нас. Но вижте само израза, който използва – „Който приеме това детенце в мое име…“, в какъв смисъл е това – да приемеш това детенце!? Т.е. Исус не казва да вземем пример от детенцето, да му подражаваме, да се поучим от него, да се взрем в детското сърце и да извлечем поуки. Той казва да го приемем. Аз се сещам само за едно друго подобно приемане, за което Исус често говори – това на самия Исус. И това приемане знаем какво означава – ново раждане, преобразяване, нов живот от Бога. А сега изведнъж „приемане на детенце“. Продължението е само по себе си цяло откровение – „Който приеме това детенце в мое име, Мен приема…“. Исус заявява, че Той е детенце. Да, именно това казва. Аз и ти на драго сърце искаме да приемем Исус в душата си, в сърцето си и в живота си, но… едно детенце!? Без да знаем, съпротивата ни да приемем Исус-детенцето в себе си е съпротива срещу онзи мир, който изпитва детското сърце. Исус заявява, че Той също има този мир. Той обаче не спира дотук – „…и който приеме Мен, приема Този, който ме е пратил, защото, който е по-скромен между всички вас, той е велик“. Или иначе казано: Детенце=Исус=Бог велик. Дълбоко в сърцето на Троицата, там където ние не можем дори да надникнем, царува детският мир. Знам, че когато всички стигнем там при Него, ще се обърнете към мен и ще ми кажете: „Ти беше прав! Наистина ти не беше способен с думи да опишеш това, което се беше наел да говориш!“ … когато стигнем там Бог ще бъде „все во все“ и онова, което сега със запъване само налучкваме (и пак е вдъхновяващо!) ще бъде реалност в самото ни естество. Павел говори за този Божий мир, казва че него „никой ум не може да схване“ (Филипяни 4:7).

А сега Лука 10:1–6:
След това Господ определи други седемдесет души и ги изпрати по двама пред себе си във всеки град и място, където сам Той щеше да отиде. И им каза: ‘Жътвата е изобилна, а работниците малко; затова се молете на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата си. Идете: ето, Аз ви изпращам като агнета посред вълци. Не носете нито кесия, нито торба, нито обувки и никого по пътя не поздравявайте. И в която и къща да влезете, първо казвайте: Мир на този дом! И ако бъде там някой син на мира, вашият мир ще почива на него; но ако няма, ще се върне към вас’.

Това е началото на мисионерството. Исус ги кара да се надяват изцяло на добрия случай, да не си взимат кесии, резервни сандали и даже нещо доста странно – да не поздравяват никого по пътя си. Аз това мога най-добре в контекста на Близкия изток да го разбера, където всеки „малък разговор“ може да се превърне в едночасово бъбрене за какво ли не – Здравей как си? Добре, а ти? Бива, ама леля ми като ходи в Сихем миналата седмица… и т.н. и т.н.

(смях)

Исус не е искал да се разсейват, а да са съсредоточени в задачата, която е била по-важна от всичко. Пратени като овце посред вълци. Някои от нас много голямо ударение поставят на тези думи – ауу, виждаш ли сега как вълците това, пък онова, а ние овците, горките и т.н. Други пък не им обръщат достатъчно внимание, един вид смятат, че светът не е толкова вълчи спрямо тях, дори и да са истински християни. А аз мисля, че Исус просто казва един факт, който да имаме предвид – ти си дете, ти си агне, а около теб има и доста вълци, и какво от това? Нали Бог е с теб! Имай го предвид, но не драматизирай, това е идеята. После следва наистина интересното – „И в която и къща да влезете, първо казвайте: Мир на този дом!“. Евреите така се поздравяват, с ‘Шалом!’, но не мисля, че Исус просто им казва да се държат възпитано. То ако Исус трябваше и да ги възпитава тези Петър, Андрей и т.н.! Вярвам, че когато сме духовни, ние сме и възпитани. В действителност Исус не им заръчва да казват ‘Добър ден!’, когато влизат в нечий дом. Защото после пояснява, че техният мир наистина се прехвърля на хората, с които се срещат… а за това какво ще кажете!? Казва също „ако там има някой син на мира (благоразположен към мир), вашият мир ще почива на него“. В действителност това трябва да означава „ако някой там приема добрата вест, че Месия дойде и царството наближи…“. Т.е. тази благоразположеност към мир е благоразположеност да бъде приет Исус. Логично е, ок, но забележете, че никъде другаде нямаме в евангелията знак на равенство между Исус и Мира. Исус=Мир. Благоразположеност към Мир = благоразположеност към Исус. Знаем, че пророците наричат Исус „Княз на Мира“ – т.е. Той има Мир, носи Мир, владее над хора с Мир, защото Той им е осигурил Мир. Мир. Това не е спокойствие, не е успокоение, не е дори утеха, това е много повече – говорим за МИР.

Онези, които имат този Владетел на Мира в себе си предават на слушателите си този мир. Добре, ами ако не те слушат!? Ами ако ти се нахвърлят? Ами ако те обиждат, заради вярата ти? Ами ако стане разговорът тягостен, конфузен? Ами ако ситуацията стане натегната? Всички сме чували да казват ‘еди кой си ми ограби мира, изгубих мира си в еди коя си ситуация’. С Исус можеш да избегнеш това – „но ако няма (такъв човек), (мирът ви) ще се върне към вас“. При Исус, ако правилно разбираме, няма как да изгубим мира си!?!! Ние предлагаме своя мир на хората с думи, с усмивка, с дела, с внимание, със себе си. Ако не ни приемат (т.е. не приемат мира ни!), да не се огорчаваме, нашият мир си остава в нас, никой не може да ни го отнеме, „мирът ви ще се върне на вас“ – няма я описана възможността поради отхвърляне, отблъскване, хули и прочее да загубим мира си. Божият мир не може да ти бъде отнет, каквото и да става, той винаги се връща в теб.

Има само един начин да не можеш да фалираш, ако си инвестирал в нещо или някого, а нещата не са потръгнали – да имаш неизчерпаеми инвестиционни ресурси. Ако вложиш 100 лева и загубиш, не губиш нищо, само ако имаш безкрайно богатство. Не просто богатство с много, много нули. Не! Богатство, което няма край – като самия Бог.

Според Исус ние имаме това богатство, ние имаме този Мир. Ти как мислиш?


* Илюстрация: Детайл от Първи стъпки, масло (1890 г.), Винсент ван Гог (1853—1890), Metropolitan Museum, Ню Йорк