3:16 Защото Бог толкова възлюби света, че даде своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в него, но да има вечен живот.
Този стих противоречи на възпитателните методи на най-реномираните колежи, университети и педагози по света. Всяка консервативна педагогика на този свят е изградена на принципа ― положи старание, работи, жертвай от себе си и след това ще получиш възнаграждението си, наградата си, ваканцията си. Всички строги и загрижени, и мъдри, и разумни родители в този свят не глезят децата си, а поставят ясни условия, след чието изпълнение ще има някаква награда, която им харесва ― подарък, екскурзия до интересно място и т.н. Е, Бог не спазва нито едно от тези мъдри и разумни възпитателни съвети, поради простата причина, че ключовата дума и ръководен мотив в този текст не е божията пресметливост, разумност и предвидливост, а това, че „…Бог възлюби…“. Бог възлюби! И когато Бог обича, това не е въпрос на пресмятане и пестеливост, защото Бог е дащен! Питам ― кои родители биха подарили на детето си подарък, биха го затрупали с благини, биха задоволили всяко негово желание, ако предварително знаеха, че детето им ще бъде неблагодарно за всичко сторено!? Кой е готов да жертва живота си, ако знае, че това ще бъде повод за безброй подигравки!? Защо Бог не пресметна каква част от света ще приеме жертвата Му и съразмерно с това да нарани Сина си!? Например да му отреже единия крак или едната ръка ― нима тази кръв не можеше да стигне за да изкупи онези, които щяха да повярват?
Нима Бог не можеше да седне и добре да си направи сметката? Истината е, че моят и твоят грях изискват не осакатяването на Божия Син, а неговата смърт. Понеже грехът заслужава смърт. Затова Бог не може да пресмята, затова не може да се скъпи, затова не може да е мъдро-разумен в обичта си към нас, затова Той е имал прост избор ― да ни „възлюби докрай“ или … или?!? БОГ НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕ ДРУГО ОСВЕН ДА НИ ОБИКНЕ С РИСК ЗА СОБСТВЕНИЯ СИ ЖИВОТ!! Защото Бог е любов. Затова именно неговото възпитание, неговата педагогика е по-различна и от най-превъзходните форми, които приема педагогиката в този свят. Бог дава предварително с риск да ни разглези и да не сме благодарни. Бог ни обикна, „когато ние бяхме още грешни“. Бог се жертва, по времето, когато ние не питахме за Него. Понеже Той е Бог. А ти как обичаш? Правиш ли си добре сметката? Така, че да излезеш сух от водата, невредим!? Ако може да се жертваш, но безопасно…!? Бог не пресмята когато обича, Той се предава цял ― за да имаме ние с теб вечен живот. А дали жертвата му е достатъчна, че да имаме с теб вечен живот? Е, не вярвам в това отношение Бог да е толкова непресметлив. (Смях)
Сега искам да ви върна към Псалм 60, който прочетохме в самото начало на събранието ни.
Псалм 60
1 (По слав. 59). За първия певец, по лалето на свидетелството. Песен на Давид за поучение, когато воюваше против средоречна Сирия и совска Сирия, Йоав се върна та порази дванадесетте хиляди едомци в долината на солта.
Боже, отхвърлил си ни, смазал си ни;
Разгневил си се; възвърни ни.
2 Потресъл си земята, разпукнал си я;
Изцели проломите ѝ, защото тя е разклатена.
3 Показал си на людете Си мъчителни неща;
Напоил си ни с вино до омайване.
4 Дал си знаме на ония, които Ти се боят,
За да се развява, защото е истината. (Села).
5 За да се избавят Твоите възлюбени
Спаси с десницата Си, и послушай ни.
6 Бог говори със светостта Си; затова, аз ще тържествувам;
Ще разделя Сихем, ще размеря долината Сокхот;
7 Мой е Галаад, мой и Манасия,
Ефрем тоже е защита на главата ми,
Юда е скиптър мой;
8 Моав е умивалникът ми,
На Едома ще хвърля обувката си;
Възклицавай за мене, филистимска земьо!
9 Кой ще ме въведе в укрепения град?
Кой ще ме заведе до Едом?
10 Не Ти ли, Боже, Който си ни отхвърлил,
И не излизаш вече, о Боже, с войските ни?
11 Помогни ни срещу противника,
Защото суетно е човешкото избавление.
12 Чрез Бога ще вървим юнашки,
Защото Той е, Който ще стъпче противниците ни.
Искам бавно да прочета отново въведението към псалма ― за първия певец (т.е. в храма сред певците е имало един солист, такъв какъвто ще видите на концертите в зала България или в НДК ― той е стоял отпред и е пеел най-много от всички и тази песен е била написана специално за него), по ‘Лалето на свидетелството’ (пред други псалми понякога пише по ‘Кошутата на Зората’ или по ‘Не разорявай’ ― очевидно сборници с песни, като нашите сборници, но с доста поетични и нерелигиозни заглавия, какво ще кажете?); Песен на Давид за поучение (много обичам песните, които след като ги изпееш и си получил някакво поучение ― песни които приличат на проповеди), когато воюваше против средноречна Сирия и совска Сирия, Йоав се върна та порази дванадесетте хиляди едомци в долината на солта (т.е. тази песен е написана по време на война, в някаква необичайна и както ще видим заплетена ситуация).
А сега искам да ви обърна отново внимание на факта, че това е песен. Песен, която мисля, че ние не бихме пели в нашето събрание и която съм почти сигурен, че не би била изпята в нито една от големите софийски църкви ― вижте я само как започва и си представете някой да пее това на служба ―
Боже, отхвърлил си ни, смазал си ни;
Разгневил си се; възвърни ни.
2 Потресъл си земята, разпукнал си я;
Изцели проломите ѝ, защото тя е разклатена.
3 Показал си на людете Си мъчителни неща;
Напоил си ни с вино до омайване.
Песен! При това за първия певец-солист!
Давид е на война, но очевидно нещата нещо са се объркали. Нещо е станало или става в момента. Има някакви лоши новини или лошо развитие в битката, или във войната като цяло. Има някакъв проблем с морала и мотивацията на войниците, или с колесниците, или може би с внезапно увеличилия се брой на сирийците, или някакво моментно поражение и отстъпление, или болест в стана, или липса на продоволствия, или лоши новини за реколтата в Израел. Не знаем. Давид си дава сметка, че божието присъствие поради някаква причина се е оттеглило от войската на Израел ― „Боже, Който си ни отхвърлил, и не излизаш вече, о Боже, с войските ни“ (ст.10).
Представете си ситуацията ― Давид е в своята бойна шатра от кози кожи, около него са „давидовите силни“, някаква тъга, напрежение има във въздуха, идват вестоносци с лоши новини, от една страна нещо става с войната със сирийците, от друга страна пристига вест за нападение в гръб ― този път са едомците. Трудно си представям как Давид точно в този момент, сяда, взима парче пергамент и започва да пише този псалм. По-скоро го виждам как слушайки вестоносците и гледайки угрижените лица около себе си, става, поглежда нагоре със затворени очи и започва… да пее! Да изригва думи право от сърцето си към Бога! С въпроси, без съмнение!, но и с каква дързост и водителство от Духа! „Боже, отхвърлил си ни, смазал си ни; разгневил си се; възвърни ни. Показал си на людете си мъчителни неща; напоил си ни с вино до омайване…“, но същевременно „Дал си знаме на ония, които Ти се боят, за да се развява, защото е истината“, във време когато знамената са били изключително и само бойни знамена, а не държавни, позоваването на знамето тук е призив за бой (но къде си тръгнал нали Бог те е оставил!?), знамето е дадено и то е дадено, не за да стои сгънато в скрина, а за да се РАЗВЯВА, и това знаме, не е знамето на Израилевите войски, това знаме е знамето на Този, който стои в основата на всички духовни войни и войски ― това знаме е Истината. То трябва да се развява, защото е истината. Истината трябва да бъде развявана, тя е нашето бойно знаме.
Села! Тоест усилете музиката!! Става горещо, инструментите повишават глас, знамето е вдигнато, истината се развява, тръбите свирят за атака!!!
„да се избавят твоите възлюбени,
спаси с десницата си и послушай ни!“
Представете си сега за миг лицата на онези около Давид, в бойната шатра от кози кожи. Очите им вече не гледат пода, а Давид. Някои се чудят какво става. Други вече знаят, понеже са го виждали и друг път такъв и очите им се пълнят със сълзи, тръпки ги полазват. Предчувстват какво следва ― УСИЛЕТЕ МУЗИКАТА!!!
„Бог говори със светостта Си; затова, аз ще тържествувам“
Ще тържествуваш!? Ще се радваш!? Какво точно става? Горкият Давид, тежестта на ситуацията го смаза психически! Не, това не са мислите на евреите около Давид. Това са нашите мисли, когато не се оставяме Духът да ни пренесе в онази обстановка и когато не можем да си представим пренасянето на Давид в една друга реалност, или когато просто никога не сме изпитвали това, което той е изпитал тогава ― посещението на Бога. УСИЛЕТЕ МУЗИКАТА!!
Ще разделя Сихем, ще размеря долината Сокхот;
7 Мой е Галаад, мой и Манасия,
Ефрем тоже е защита на главата ми,
Юда е скиптър мой;
8 Моав е умивалникът ми,
На Едома ще хвърля обувката си;
Възклицавай за мене, филистимска земьо!
9 Кой ще ме въведе в укрепения град?
Кой ще ме заведе до Едом?
10 Не Ти ли, Боже, Който си ни отхвърлил,
И не излизаш вече, о Боже, с войските ни?
11 Помогни ни срещу противника,
Защото суетно е човешкото избавление.
12 Чрез Бога ще вървим юнашки,
Защото Той е, Който ще стъпче противниците ни.
В момент на отчаяние, когато Бог не излиза с войските, Давид прекроява граници, изрежда потенциала на Израел ― Галаад, Манасия, Ефрем и разбира се скиптърът Юда, присмива се на враговете от Моав, на атакуващите в гръб едомци заявява, че ще им хвърли обувката си ― очевидно някакъв израз на презрение, обръща се към най-неумолимия израилев враг ― филистимците и ги призовава !!??!? да го хвалят !!??!? Пита: „кой ще ме вкара в укрепените градове на сирийците, кой ще съпътства военната експедиция до Едом?“ и сам отговаря: „Не Ти ли, Боже, който си ни отхвърлил, и не излизаш вече, о Боже, с войските ни?“ Какво е това!? Лудост или наглост!? А може би искреният вик на един човек, който познава неизменната любов на Бог, любов която не се пести и е винаги насреща!? Когато Бог не е с нас, кой друг може да е с нас!??
„Помогни ни срещу противника, защото ние добре знаем, че е суетна човешката помощ“!
Колкото и отчайващо да е положението, ние няма да прибегнем до човешки методи, до човешка помощ, до „по някакъв начин“. Ние отново и отново ще положим упованието си на Теб! УСИЛЕТЕ МУЗИКАТА!!
„Чрез Бога ще вървим юнашки, защото Той е, Който ще стъпче противниците ни“.
Не знам дали вие ги виждате, но аз ги виждам как един по един всички излизат от палатката, всеки хванал меча си и тичащ след Давид, повел ги в решителна атака срещу стъписаните сирийци. Необуздани, несразими, обладани от Духа на Бога, неспособни да се спрат, осъзнаващи, че спънките са в миналото, а сега е ред на победата. Докато сирийците претърпяват грозно поражение (не можете да си представите какво им се е случило в този ден), в далечината се вижда праха от тичащите в южна посока хиляди евреи начело с Йоав ― 12 000 едомци ще бъдат стъпкани в долината на солта…
По-късно, край лагерния огън, край печените агнета и дамаското вино, няколко човека се събират за да запишат песента, която започна и реши битката… за пърия певец, за поучение… за нас!
Йоан 3:16 ― Защото Бог толкова възлюби света, че даде своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в него, но да има вечен живот.
Ще развееш ли истината в своя живот!? Често очакваме Бог да ни даде някакъв знак, нещо да направи, с което да се убедим, че Той е с нас и да се захванем да воюваме. Истината е, че Той вече ни е дал и знака, и наградата ― вечен живот. В рая. Ти имаш рая, а се безпокоиш дали имаш някакви по-малки неща. Такъв е Той. Дава предварително. Сега за нас остава да вървим напред с тази истина.
* Илюстрация: Цар Давид, Bible Historiale, Getty MS 1 v1; Франция 1360-1370; f. 273r.