Филипи

…радвайте се в Господа… пак ще кажа, радвайте се.

В оригинала няма многоточие и в преводите също няма. Когато обаче ми бе напомнен този стих, това стана с твърдото убеждение, че е бил казан или е можело да бъде казан с пауза. Естествено за мнозина това е сигурно само риторичен похват. Павел е бил семит, а те така, нали, са си повтаряли някои неща, вместо да ги подчертаят, както правим ние, когато е нужно да се сложи ударение. Примери много, но това не е „очерк за паралелизма в семитския изказ“ и други такива отвлечени изследвания. В смисъл – това писмо до филипяните би трябвало да отреже всички изследователски пориви, не защото са грешни сами по себе си, а да не би да замъглят гледката, която се открива в него. Писмото се докосва до невъзможното, там се говори за такава любов, изразявана от чувствителни грешници, че дори напластеният в душата ни цинизъм и уравниловка не могат да ѝ противостоят. Дъхът спира, когато смисълът на думите ни застигне.

Някакъв човек разказва, че задържането му в затвора било от полза за небесния му Господар, че надеждата му била жив или мъртъв да бъде от полза за славата на този Господар. Бил натясно в избора си – дали да напусне този свят или да остане в него и… да помага на тези, които обича. После разказва за човек, който бил равен на Бога, но станал слуга (на кого?) и се бил смирил, та чак се оставил да го убият зверски. Авторът препоръчва това поведение.

Той нарича читателите си светлина в една извратена среда. Казва метафорично, че се жертва за тях и после въвежда тази идея – „но макар че губя живота си за това да допълня вашата жертва, т.е. вярата ви, радвам се и с всички вас се радвам“. Той се радва. И не се радва сам, а се присъединява към радостта на тези, които също губели живота си в преследване на отвъден живот.

Разказва и за някакъв човек, когото неговите читатели били пратили да му помага и той също изложил живота си на опасност, защото считал, че с това отсрамва приятелите си пред автора на писмото, който според въпросния човек очевидно заслужавал повече внимание и грижа. Същият боледувал на смъртно легло, но интересното е, че после се натъжил, че приятелите му от Филипи научили за това и се били притеснили за него…

В един такъв контекст авторът казва „радвайте се в Господа, за мен не е досадно да ви пиша все същото, а за вас е безопасно“. Както и на други места, сме провокирани в логиката си. Ако за него не е било досадно да пише едно и също, може би за читателите му е било? Той посочва, че за читателите е безопасно. БЕЗОПАСНО?

Т.е. ако не четат „радвайте се в Господа“ ги дебне опасност? От какво естество, при положение, че дотук вече на всички е ясно, че тези хора живеят постоянно на ръба между този свят и онзи? „Опасност“ звучи малко неуместно за хора, които отстрани погледнато търсят опасността и се колебаят дали да останат на този свят или не. Кое точно е „опасно“ за такъв вид хора? До степен авторът да им е писал и друг път пак същото – „не губете радостта си от това, което сте приели, получили, изпитали с Господ“.

Някаква опасност налагала да се напомня дори на такива очевидно посветени хора. Естествено в този контекст, с този автор и с тези читатели (пък и с четящите тези редове) е ясно за каква опасност става дума. Смущаващото е подходът, с който авторът, а и читателите му, са се справяли с опасността. Става дума разбира се за невидима опасност, която те променя така, че животът те кара да станеш тъжен, огорчен циник. Това авторът е считал за достатъчно сериозно, че да пише от време на време на хората, които обичал с увещанието да се радват на техния Спасител (а „Спасител“ изглежда е било изпълнено с толкова конкретика в първи век!).

Но защо го чета с пауза? Хайде заедно – изправен си пред човек, когото обичаш до степен да отлагаш рая, с едната цел да му помагаш. Той пък е изправен пред желанието да ти се отблагодари достойно, но е безкрайно беден, преследван и понякога болен. В неговия град живеят хора, които последния път ти счупиха главата и ти лежа в кома. Сигурно същите не биха се поколебали да сторят същото и на твоя приятел. Властта в общия случай нехае. Всеки ден ви е подарен и на двамата.

Хайде сега намери думи за насърчение! Ама не много теологични или поне не всичките! В смисъл чудесно е, че вярваш, че Христос е възкръснал и е на небето – как иначе би оживял до днес – но животът има тази неумолима склонност да те убива всеки ден по малко и колкото и да се възстановяват клетките ти, те не се подновяват с абсолютно същото качество както преди – ти старееш всеки ден. В духа е същото – „дори отбраните момци ще се уморят“. Дай насърчение, което има непосредствено приложение и което обновява.

Ами… „радвай се в Господа!“

Ок. Това сме го чували.

Дай друго…

Ето тук идва паузата. Какво друго, което да е подобно на това? Случвало ли ти се е да търсиш синоним на нещо и точно в този момент да не го намираш, не защото не го знаеш, а защото просто не го смяташ за достатъчно подходящ, просто думата, която искаш да замениш ти се струва незаменима!? Има такива думи – точни! Не можеш да дадеш синоним на шест без пет. Шест без четири и шест без шест не са.

От където и убеждението ми в паузата. Описаното дотук имаше за цел авторът на писмото да оживее пред очите ви. Това не е младежкият пастор, който се пробва тази вечер да претака зелето в душите на паството. Това е някакъв затворник с душевно бреме като планина, който си проправя път в Духа към обичните на сърцето му, познава всичката им неволя и моли небето перото му да запечата само букви, които дават живот в присъствието на смъртта и нейното уродливо братче – преследването на християните. И търсейки думите си авторът казва – радвайте се! … (това съм го казвал, това го знаят, дали го чуват всеки път със свежи уши, дали има ехо в тях този израз? Какво друго да им кажа!??!??!)… ами…

… пак ще кажа, радвайте се …

Какво друго бих могъл да им кажа?

А ти какво друго би искал да чуеш?