Браян Пъртъл
ащото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа — разпнат.
1 Коринтяни 2:2
Тогава Филип слезе в град Самария и им проповядваше Христа.
Деяния 8:5
Всяка истинска проповед води слушателите до по-дълбоко разбиране за Исус Христос и привлича вниманието им към кръста и неговото върховенство. Когато се посветим на странични неща или дори на библейски доктрини, колкото и важни да са те, но не съумеем да ги провъзгласим по начин, който да насочи слушателите към Христос, ние не изпълняваме великото поръчение и призивът ни не е истински1.
Почти всяка религия на този свят носи някаква мяра просветление и истина, някаква парадигма или идея, които са полезни. Но нито една от тях не предава славата на Бога и не придава живот — не може да доведе до спасителна реалност. Единствено проповедта за „Христа, и то Христа — разпнат“ носи истината за Бог, защото „няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим„.
Никоя друга т.нар. вяра не може да се сравнява със славата на Човека Исус Христос и нито една от тях не дава отговор на древния проблем на човечеството, а именно всеобщата ни и неизцелима поквара и грях. Апостолският призив не означава просто да се представи какво казва за спасението посланието до Римляните. Той означава да се заявят неща, в които „ангелите желаят да надникнат“ — тайната на Бога, като милостив Съдия, и чудния копнеж на Христос да се помири и обвърже с тези, които вярват. Само Евангелието разкрива вечния Бог, какъвто Той Е и само Евангелието дава решение за греха.
Посланието на мисионера е безграничната значимост на Исус Христос като умилостивение за греховете ни и мисионер е този, който е съкровено запознат с това откровение.
Ключът на мисионерското послание е опрощаващият аспект на Христос, не добротата и благостта Му и не това, че ни разкри Бог като Отец, а великото и необятно значение на Христос — че Той стана умилостивение за греховете ни.
Мисионер е онзи, който е обвързан с плана на своя Бог и Господар, той не бива да излага собствената си гледна точка, а да проповядва Божия Агнец.
(Осуалд Чембърс, „Всичко от мен за Негова прослава“, текст за 15 октомври)
Мисионерската работа, служенията, движенията или „съживленията“, които не провъзгласяват „Христа, и то Христа — разпнат“ в крайна сметка ще заглъхнат. Дори да процъфтяват числено, бъдният век ще ги накара да избледнеят. „Роденото от плътта е плът“ и единствено основата — самият Исус — ще пребъде за слава на Бога. Той трябва да е сърцевината, ствола и кората на посланието и визията ни. Дори необходими други библейски възгледи ще избледнеят, ако не са построени така, че да ни водят към „Христа, и то Христа — разпнат„. Не трябва да излагаме „собствената си гледна точка, а да проповядваме Божия Агнец“.
Ние се пробиваме път обратно към Бога — това именно отличава служението ни. Вместо да се занимаваме с формални и странични неща, нашият стремеж е да се просветлим отново от Духа на Бога, от безусловните Божии истини, да се заселят те в сърцата ни, да се запечатат в душите ни и да бележат съвестите ни така, че да ходим в истина, в сила и мощ, като Божии слуги.
Джон Г. Лейк
Човек може да проповядва върху есхатологията, Израел, Божественото изцеление или дори за самия кръст, без да проповядва за Исус Христос. Поднесена шаблонно, дори проповедта върху 1 Коринтяни 2:2 може да не е действително проповед върху „Христа, и то Христа — разпнат„.
Пратеният от Господ обаче, ще говори по същите тези теми, но ще накара църквата да разбере централното място на Исус Христос и да Го прослави в сърцето си. Всичко зависи от това дали говорещият въздава слава на Бога в собствената си душа. Ако сме горди със знанията си, искаме да се покажем мъдри, предварително очакваме определен отговор от слушателите си, то ние не сме способни да проповядваме Исус Христос. Нашите собствени души трябва абсолютно винаги да отдават славата на Божия Агнец или думите ни будят съмнение и подозрение.
Прочее, същността на истинската проповед е безусловната и неограничена ревност за това само Христос да бъде прославен. Филип „проповядвал Христа“, т.е. той не просто е говорил за Него, но думите му де факто били носител на Личността и делото на самия Христос. Слушателите се докоснали по някакъв начин до Божественото естество и съответно били веднага спасени. Същото важи и за Павел и дори пророците от Стария Завет проповядвали Христос по този начин, макар и посланието им да не е съдържало такава конкретика.
Трябва да се погрижим отново да се проповядва Самият Христос, не просто да се говори за Него, безсъдържателно и повърхностно. До „костния мозък“ на душата си човек трябва да е пропит с дейна ревност за славата на Исус Христос. Словото и животът на такъв човек действително „проповядват Христос“.
Решен ли съм „да не зная нищо друго освен Исуса Христа, и то Христа — разпнат“ или се забавлявам със странични теологични теми и размисли? Той трябва да бъде центърът, скъпи светии. Светът няма да чуе истинско проповядване на Евангелието, ако не отстъпим на Христос най-превъзходното място.
Колкото повече Църквата се придържа към централното си послание – Самия Исус Христос – толкова по-ефективна е тя.
Дитрих Бонхофер
* Илюстрация: Матиас Грюневалд (1475—1528), Исенхаймският олтар, масло, детайл, ок. 1512-1516 г., Колмар, Франция
1 http://thoughtsuponrising.com/2010/06/28/the-supremacy-of-preaching-christ-himself/