Далтън Томас
Преди да влезе в Ерусалим за Пасхата, когато щеше да бъде убит, Исус се спира във Витания – едно от малкото места в Израел, където нашият Господ е можел да си почине и да бъде самият себе си сред приятели*.
На една вечеря, точно седмица преди да го разпънат1, една млада жена на име Мария се приближава до Исус, когато Той е полулегнал край трапезата. В ръката си държи стомничка, пълна със скъпо ароматно масло. Съдът е малък, но съдържа парфюм на стойност колкото цяла едногодишна заплата2. Водена от непреодолимото усещане, че е нужно да направи това, тя отваря стомничката и излива съдържанието ѝ върху главата и краката на Исус „и ги избърсва с косата си“. При това „къщата се изпълни с аромата на парфюма“3.
В един свещен миг тази млада жена се прощава с нещо, което днес би се равнявало на 40 000 долара. Тази разточителна изява на преданост е плод на убеждението ѝ, че Богочовекът пред е нея е несравнимо по-скъп от нейното скъпо масло.
Веднага обаче обстановката се променя и изпълва с напрежение. Някои се втурват да предотвратят това, което смятат за конфузна и неловка ситуация. Юда, предателят, който по-късно продава Исус на властите за тридесет сребърника, първи надига глас да протестира и пред всички обявява постъпката ѝ за глупост. В опита си да уязви младата жена той заявява пред всички присъстващи, че маслото е струвало цяла годишна заплата и е можело да бъде похарчено по-разумно за милосърдни цели. Трогнати от това мнимо състрадание към бедните, останалите ученици също обръщат към жената презрителни погледи (не е ли стряскащо, че тези, които не след дълго ще станат водачите на Църквата толкова лесно се подлъгват по един измамник). Аромат изпълва целия дом, но хората там губят самообладание. Матей го записва по следния начин:
И учениците, като видяха това, възнегодуваха, казвайки: „Защо се прахоса това? Можехме да го продадем за голяма сума пари, която да раздадем на бедните“. (Матей 26:8-9)
Околните преценяват нейната проява на преданост като прекалена, ненужна и глупава. Самата мисъл за случилото се ги вбесява.
Представете си онази стая. Близките ѝ на една страна, ужасени от постъпката ѝ; Юда стои пред нея и я сочи укорително с пръст, а останалите ученици мърморят благочестиви възражения, докато чакат реакцията на Христос. През това време Мария седи трепереща. От лицето ѝ се стичат сълзи на обич, а от косата ѝ – излятото с преданост масло, сърцето ѝ бие уплашено, изпълнена с несигурност. Защото как би могла да предвиди какво ще каже Исус? Дали няма да погледне на приноса ѝ със същия укор, както останалите? Или ще се почувства почетен?
Сърцето ѝ скоро намира утеха, когато Исус пред всички и с голяма топлота одобрява жертвата ѝ:
„Защо обърквате жената? Тя извърши добро дело за Мене… Като изля това миро върху тялото Ми, Тя ме приготви за погребение. Казвам ви истината, където и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва и за това, което тя извърши в спомен за нея“. (Матей 26:10-13)
Мария от Витания е била изпълнена с обич и вярност, които са били по-силни от нея. Това я кара в миг да зачеркне финансовата си сигурност за бъдещето. Каквото и да са означавали 300 динарии за нея, Исус е означавал повече. Каквото и положение да са ѝ гарантирали тези пари, тя се е радвала повече на положението, което ѝ осигурявал Исус. Каквото и да е значело за нея това наследство, Христос е означавал повече.
Исус е дълбоко трогнат от постъпката ѝ и отговорът му смълчава критиците и утешава уплашеното ѝ сърце. Исус потвърждава, че тя е направила нещо „добро“. Нещо мъдро. Нещо добродетелно. Нещо истинско. Казва още, че е постъпила така, защото е разбрала, че му предстои скоро да умре. Нейното разточителство е отговор на Неговото разточителство. Знаейки, че от Неговите вени скоро ще се излее святата му кръв, Мария разбира, че най-достойно в този момент е тя също да излее своето скъпо масло от стомничката си. Накрая казва, че нейният акт ще се помни завинаги и ще се разказва във всичките народи, до които достигне евангелието. Исус иска учениците му да запомнят този момент завинаги. Нещо повече, той иска всичките народи да го запомнят завинаги.
Приятелю, нека те попитам: смяташ ли наследството, което имаш в Христос за по-ценно от всичко, което имаш на тази земя? Дано да имаме тази благодат да Го обичаме с такова посвещение! Ще излееш ли в краката му това, което смяташ за най-ценно? Ще му се отдадеш ли напълно без да се притесняваш от присмеха на света: „Виж го как пропилява живота си“ или „Как си прахосва времето и способностите“. Нека не се разколебаваме от унижението ни в този свят и да предадем всичко в името на по-достойната небесна награда.
Макар Мария от Витания да не умира като мъченик (поне доколкото знаем), тя олицетворява мъченическия дух по-ясно от всеки друг в Новия Завет (и затова Исус заповяда на учениците си да разказват за постъпката ѝ на всеки народ и във всяка страна). Благоуханието на нейното посвещение се оказва предвестник и знамение за саможертвата на присъстващите в стаята бъдещи мъченици. Чрез онези млади мъже, „уханието на Христос“4щеше да се разпространи сред народите, в които те в крайна сметка проливат кръвта си.
Учениците никога нямаше да забравят уханието на онова масло. Те щяха да запазят спомена за него и за посвещението, което то символизира. Щяха да го пазят до деня, в който самите те щяха да излеят своите стомнички, водени от същото свято чувство.
Мария изля своето ароматно масло. Учениците проляха кръвта си. В очите на Господ и двете жертви са добри, не само защото ни костват нещо, но защото са породени от любов. Това именно е истинският дух на мъченичеството.
* http://www.daltonthomas.org/blog/2014/11/2/mary-of-bethany-and-the-true-spirit-of-martyrdom – адаптирана глава от книгата на Далтън Томас Unto Death.
** Илюстрация: Исус и учениците му детайл, многоцветна креда, мастило, акварел (35,5 х 47,6 cm), 1634 г., Рембранд (1606–1669), Teylers Museum, Харлем, Холандия.
1 Йоан 12:1-6
2 В Йоан 12:5 Юда казва, че маслото струва 300 динарии. Това е била заплатата на обикновен работник за цяла година.
3 Йоан 12:3
4 2 Коринтяни 2:14-17