Дъглас Джоунс
„Гръмките и пронизителни крясъци, които гърлото на прикования изстрелваше един след друг, сякаш яростно ме отблъснаха назад. За миг се поколебах — потръпнах.” 1 2
Но той не спира. В крайна сметка той беше примамил там с усмивка този омразен приятел. Обидите му бяха станали непоносими и беше нужно да си отмъсти. После го връзва за стената на избата с една къса верига увита през кръста му и заключена с катинар. Следва още смях и смущение. Тогава отстъпва и започва тухла по тухла да зазижда приятеля. Окованият мъж носел островръха карнавална шапка с камбанки като орехчета. Когато започнал да крещи пронизително, зидащият стената го имитирал с още по-висок глас, докато онзи замлъкнал.
„Внезапно от нишата долетя тих смях, от който косите ми настръхнаха. Последва го тъжен глас“. Приятелят попитал дали всичко това не е шега: „ама че хубава шега — чудесен майтап. Голям смях ще падне, като си разказваме това“. Но последната тухла била поставена и приятелят щял да умре, окован до стената, дълбоко в избата, неоткриваем. Последното нещо, което казал приятелят било „За Бога, Монтрезор!”, „Да — казах, — за Бога!”
Господ казва на Авраам: „Вземи сега единствения си син, когото обичаш — сина си Исаак, та иди в местността Мория и принеси го там в жертва с изгаряне“. Авраам нацепил дърва и тръгнали на другия ден. След три дни видели отдалеч мястото. Авраам казал на слугите си: „Момчето и аз ще отидем там, ще се поклоним и ще се върнем при вас“. Тогава взел дървата, огнивото и нож. „А като стигнаха на мястото, за което Бог му беше казал, Авраам издигна жертвеник, нареди дървата и като върза сина си Исак, сложи го на жертвеника, върху дървата. И Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си“3. В името на Бога.
Днес е лесно е да отгатнем щастливия край още в началото на Авраамовата история. Ние знаем края ѝ и за нас тя е вече изгледан филм. Няма я тръпката. Няма го ужаса. Всъщност още първата заповед би довела повечето хора до самоубийство. Каква надежда остава, ако самият Бог е напълно умопомрачен? Това е апокалиптична заповед. Всичко се разпада, изчезва всякакъв порядък, обещанията се изпаряват, Бог е обезглавил себе си.
Не е ясно дали героят на По е морално обезумял, обаче Бог със сигурност е. И двамата си служат със заблуда. Героят на По подмамва Фортунато долу в избата под предлог, че разчита на опита му за оценката на някакво вино. Докато слизат все по-надълбоко, разказвачът се преструва, че се притеснява заради изпаренията от селитра, която кара Фортунато да кашля все повече. „Хайде — рекох решително — да се връщаме, ще се разболеете, а аз не мога да поема такава отговорност“. Същевременно през цялото време той планира да го убие. Яхве също не е откровен, защото ако речем, че е бил съвършено ясен, това би означавало Той наистина да е планувал Авраам да изгори Исаак. В ретроспектива обаче краят на историята я прави още по-ужасна. Всичко е нагласено. Яхве иска Авраам да се справи с една режисирана ситуация. Той е можел да му обясни ясно и без измислици. Можел е просто любезно и честно да обсъди нещата с Авраам като евентуално му представи някаква предполагаема нравствена дилема, по която Авраам да се произнесе. Става обаче точно обратното — иначе Той би бил някакъв безопасен бог. Яхве желае пиесата да продължи.
Разказвачът от Бъчвата с Амонтилядо изглежда е без оправдание и със зли намерения. Не става съвсем ясно. Бог Йехова от друга страна заповядва извършването на очевидна мерзост без допълнителни обяснения. Героят на По примамва жертвата си с лъжи. Йехова до последния миг играе и се преструва, че иска Авраам да изпълни отвратителна екзекуция. Можел е да му обясни всичко още в подножието на планината. Фортунато напразно се надява, че неговият убиец се шегува; Йехова пък играе, макар че Авраам не задава или може би няма никакви въпроси. Героят на По ни описва подробно как поставя последната, най-страшна тухла. Йехова пък дори оставя Авраам да вдигне ножа.
Обикновено смятаме една история за разказ на ужасите, когато всява чувство за опасност и извратеност. Сериозната опасност сама по себе си е просто една приключенска, военна или полицейска история. Ужасът се нуждае от извратеност. Чудовищата са гнусни, понякога те са полу-хора полу-животни, понякога са ходещи мъртъвци с окапваща плът — противни и плашещи.
Бъчвата с Амонтилядо вещае смърт от самото начало и макар този, от когото идва опасността, да не е мръсно, разлагащо се чудовище или вещица, от цялата обстановка лъха смърт и аморалност. Главният герой води приятеля си дълбоко под земята, което си е образ на смъртта. Ясно е, че въздухът е замърсен и разказвачът трябва да разчисти някакви човешки кости преди Фортунато да стигне до последното помещение. След като е иззидал стената, той поставя обратно костите на мястото им. За Фортунато обаче по-ужасяващо е било да стане свидетел на преобразяването на един приятел в убиец — и то не убиващ внезапно, а бавно, в някакво дивашко падение. Тук има и опасност, и извратеност.
Божието привидно общуване с Авраам също включва и двете. Опасността е очевидна: предстои да бъде убит Исаак и това е опасност, която предполага нарушаването на Закона в частта за свещенството — детското жертвоприношение е мерзост и за извършителите му Господ казва: „Аз ще насоча лицето Си против оня човек и ще го изтребя“, защото „е омърсил светилището Ми“ (Левит 20:3).
Господ повежда Авраам в най-сериозния и опасен филм на ужасите. Бог жонглира с мръсни ножове. Играе си с невинния Авраам. Що за Бог прави това? Що за извратен ум безскрупулно симулира подобна мерзост? „Разгледай делото Божие, защото кой може да изправи онова, което Той е направил криво?“ (Еклисиаст 7:13).
Авраам срещу Йов
Вероятно бихме могли да оправдаем някакси този опасен Бог, ако беше действал така само в този единствен, тревожен случай. Така поне щеше да изглежда необичайно. Вместо това откриваме, че в цялото Писание неумолимо се прокрадва нишка на несигурност, непредсказуемост и необузданост. Едновременно с това Яхве се показва последователен, предвидим, утешаващ и справедлив. Това Го прави още по-славен и пленителен.
В набожността си обаче ние обикновено настояваме, че Бог е преди всичко Добър. Точка. Бог е Добър, по-Добър, най-Добър. Главната цел на Бог е да бъде Добър. Аз вярвам в Добрия Бог. Творец на Добрите неща. На небето всички ще бъдем Добри. Пилат не беше Добър. Той беше гаден, а „гаднярите са гадни“. Всичкото това съвременно и скучно християнско дърдорене на едни и същи неща е толкова досадно и дребнаво. Разбира се, има ги и другите, също толкова ненормални, които смятат, че трябва да си груб и подъл. Ами да! Бог не е добър, Той е груб! В действителност Яхве не е нито Добър, нито Груб, Той е опасен и непредсказуем. Той е Троица. Той е Огън, а огънят е трудно удържим. Понякога цялата съвременна огнеборческа технология не може да се справи с огнената буря в някой каньон. А понякога хора измръзват близо до някой мижав пламък. Очертанията на огъня са във вечно движение, не можеш да уловиш гребена му. „Нашият Бог е огън, който пояжда“4. Авраам чува Божията заповед да жертва Исаак право отсред огъня. Както Х. А. Уилямс5 отбелязва: „…каквото и да търси Бог в отношенията си с нас, то определено не е просто порядъчност“.
За Моисей Бог е бил огън. Пред Езекиил Бог се явява в образа на вол, орел и лъв. За Йон Той е рибата, която го поглъща. На Валаам говори с магарешки уста. Яхве се хвали с животните, особено с дивите: „Защото Мои са всичките горски зверове и добитъкът, който е по хиляди хълмове. Познавам всичките планински птици и полските зверове са в ума Ми“ (Псалм 50:10–11).
От творенията си Господ изглежда особено много обича конете: „Ти ли си дал сила на коня? Облякъл си врата му с трептяща грива? … присмива се на страха и не се бои, нито се страхува от меча… с буйство и ярост той гълта земята и при гласа на тръбата не вярва от радост. Щом засвири тръбата, той казва: О-хо! и от далеч подушва боя“ (Йов 39:19–25). Харесва му това, че конете не се плашат от тръбата. Що за Бог казва това?
Яхве разкрива каква заплаха представлява самият Той и в ястребите и орлите. Те са негово изящно изделие и допълнително издават предпочитанията му: „Чрез твоята ли мъдрост лети на горе ястребът и простира крилата си към юг? При твоята ли заповед се възвишава орелът и свива гнездото си по височините? Живее по канарите и там е гнездото му, по върховете на скалите и по непроходимите места. Оттам съзира плячката си, очите му я съглеждат отдалеч. Пилетата му смучат кръв и дето има трупове, там е и той“ (Йов 39:26–30). Преводът NIV6 го предава така — „малките му пируват с кръв“. Но за какво са ни тези подробности за кървища? Наистина ли трябва да слушаме това? Не може ли да говорим за порцеланови гълъбчета? Не, Бог е великолепно опасен и величествен като орел. Соломон признава, че за него са твърде чудни „следите на орел във въздуха“ (Притчи 30:18–19).
Яхве разкрива себе си и в лова на гепарда. Я какви хубави, приятни и нежни антилопи, идва ти да ги вземеш за домашни животни! Да ги опазиш! „Можеш ли да уловиш лов за лъвицата? Или да наситиш охотата на лъвовите малки?“ (Йов 38:39). Бог може. Той е в спринта и в самата смъртна захапка на лъва. Хвали се, че им давал храна. Че насищал лъвове.
Значи ли това, че мрази елените? Че ги е направил само за храна? Не, разбира се. Той и с тях се хвали. „Забелязваш ли кога раждат кошутите? Преброяваш ли след колко месеца? Или знаеш ли срока за раждането им? Когато се навеждат, раждат малките си, освобождават се от болките си. Малките им заякват, растат в полето, излизат и не се връщат вече при тях“ (Йов 39:2–4). Обича ги и понякога обича да ги дава за храна на лъвовете. Това е Богът на Авраам. Това е Богът, когото Йов не разбира напълно.
Въпреки заслужените похвали (Яков 5:11), Йов е бил просто един набожен човек. Утешителите му били още по-набожни, но от по-лошата, механична разновидност. Двойно по-омразни. Жена му била още по-лоша, при нея чувствата вземали връх: „…похули Бога и умри“7 — в огорчение заради съдбата им. Йов е в центъра на мащабна постановка, също като Авраам. Господ е можел да бъде откровен с Йов, но вместо това отново поема по заобиколната и опасна пътека — не му казва, че участва в постановка, вписваща се в още по-общ сценарий. Йов сам трябва да разбере това и върху му започва да се изсипва смърт. Бог повежда Йов в избата, връзва го и започва да реди тухла по тухла. Прави чест на Йов, че не отговаря като жена си, но пък не отговаря и като Авраам. Йов е праведен, но не е зрял. Той „се боеше от Бога и се отклоняваше от злото“8, но това не е било достатъчно. Не е познавал Жонгльора с ножове.
Често пъти последните глави на книга Йов са в очите ни като някакво голямо, аргументативно меле. Представяме си Бог като стария войник, а Йов като новобранеца. „Ти Йове, си едно нищо, а Аз съм грамаден, мога всичко и съм деспот. Не поставяй под съмнение действията ми“. Това обаче не съответства на действителните отговори на Яхве. Как точно като твърди, че щъркелите били умни, а щраусите глупави, Бог доказва всемогъществото си? Впрочем ние знаем, че Йов е познавал добре абв-то на божието всемогъщество, той все пак „се боеше от Бога“. На Йов му е липсвало знание, но той не е имал нужда да научава, че Бог знае повече и че умът Му превъзхожда нашия. За него това е било даденост.
Набожните като Йов хора обаче се съпротивляват на опасния Бог. Не им харесва стила Му. Те просто се „отклоняват от злото“ и у всички набожни хора се среща една такава пасивност. Това не е лошо като начало, но трябва да обикнеш и убиващия лъв. Трябва да обикнеш и кървавия пир на орлите. И конете, тичащи в боя. Това също е Бог. Йов никога не би издържал изпитанието на Авраам.
Божият упрек към Йов не се е състоял в това, че Йов не зачита авторитети. Напротив. По-скоро нещата опират до очевидната липса на приятелство. Йов твърди, че е приятел на Бога, но не е. Той не познава наистина характера на Яхве. Не е запознат със стила на Бог. Познавал е Бог от разстояние, на теория. Сигурен съм, че е можел бързо да изрецитира „Бог е Дух, в Своето същество — безграничен в живот, слава, блаженство и съвършенство; себедостатъчен, вечен, неизменим, непостижим, всеприсъстващ…“ — колкото и величествено да е това обобщение, то не ни разкрива нищо за Божия характер. Не ни подсказва как да тълкуваме заповедта да бъде жертван Исаак. Научаваме като цяло какъв е Бог, но не и характера Му. Макар и важни, това са само общи сведения. Представи си, че трябва да се задомиш с някого, за когото знаеш само тази абстрактна информация. Все едно да ти кажат: „Половинката ти е мъж или жена, наистина добър, справедлив, честен, нежен, смъртен, състрадателен човек, той (тя) е бозайник и диша“. Обикновено искаме допълнително информация освен тази. Липсва характерът. Писанието обаче неспирно ни предлага истории, които разкриват личността на Бог. Например Авраам и неговия филм на ужасите. Божиите отговори на Йов ни подсказват до голяма степен какво е липсвало на Йов като разбиране. Той не е знаел, че Бог е създател и на кривото. Не му е харесвало как Бог насища гладните лъвове. Йов не е обичал по зрял начин Бога на Авраам.
Укротената Ани Дилърд9
В някои от своите публикации Ани Дилърд представя велики описания на опасния Бог. Expedition to the Poleе сред най-добрите образци на прозата за всички времена. Там се разказва историята на едно пътуване до Арктика с едно обикновено молитвено служение и много други неща, които се случват покрай това. Разказът за Арктика и опасностите чудесно контрастират с лесноватото съвременно служение. Напрежението между двете описания нараства, докато не казва: „…общо взето, изключвайки тези от катакомбите, не намирам християни, които да осъзнават достатъчно положението ни. Някой има ли и най-бегла идея що за сила призоваваме така лековато? Или, както подозирам, никой не вярва и дума от всичко това. Църквите представляват деца, които си играят на пода с химически конструктори и замесват тротил, за да убият неделната утрин. Лудост е, че носим сламени и кадифени дамски шапки, когато трябва всички да носим каски за мотористи. Уредниците трябва да раздават спасителни пояси и сигнални ракети и трябва да ни връзват за пейките. Някой ден спящият Бог може да се пробуди и да се оскърби или пък вече будният Бог може да ни запокити там, откъдето няма връщане.“
Тук Бог е опасен, необуздан и непредсказуем. Той взривява и похищава. Това е Богът на Авраам.
Настъпва някакъв обрат обаче. Може би многото четене на Емерсън10 е укротило мисис Дилърд. Когато пише за противопоставянето на злото, тя изглежда заменя взривоопасния Бог с някой по-Добър. Наскоро в For the Time Being тя настоява, че „Бог ослепява хората с глаукома и ги изпитва с диабет или пречиства с гръбначни болки… или пък убива със СПИН или бъбречна недостатъчност, сърдечни болести, детска левкемия или синдрома на внезапната детска смърт толкова, колкото и мята светкавици по пешеходците или пък пали пожари“. И защо един опасен Бог да не прави тези неща? На друго място тя заключава: „…на полумогъщия Бог едната ръка е вързана зад гърба“. Каква яснота само, какво удобство ни осигурява този отговор! Животът губи всякаква драматичност. На обикновено секващия дъха въпрос — „Може ли бедствие да сполети град и да не го е направил Господ?“ (Амос 3:6) — ни е позволено единствено да прошепнем едно решително и набожно „не!“.
В Holy the Firm Дилърд разказва ужасяваща злополука, при която възпламенено кълбо бензинови пари разтапят лицето на едно младо момиче на име Жюли. „Можеш ли да крещиш без устни?“. Замесен ли е Бог в това? Ако да, то е по добър начин. Но замесен ли е въобще? А може би Той е свят огън, който гори самоизолирано, просто така, заради едната всемогъща способност да гори? В такъв случай Той е блажен в самотното си себепознание, че е пояждащ огън, великолепен, изящен и силен, а всички ние в невежеството си можем да вървим по дяволите.
Няколко страници по-нататък, разсъждавайки върху Христовите думи, че слепороденият човек е трябвало да изяви Божиите дела, тя добавя: „…да изяви Божиите дела ли? Нужни ли са ни още жертви, за да ни напомнят, че всички сме жертви? …нужни ли са ни спъващи се наоколо слепци и малки деца със стопени от огън лица, за да ни напомнят какво Бог може и ще извърши?“.
Така говори братът на блудния син. Така говори укротителят на лъвове: „Използвай апетитни хапки, които не са част от обичайната храна на животното“. Подобно на много други съвременни хора и Дилърд е хипнотизирана от идеята за силата. Това е лакмус, издаващ че човекът насреща мисли като чистокръвен унитарианец11 — Дилърд приема, че в същността си Бог не е комплексен и е в покой, никакво скрито напрежение, никаква игра с ножове.
Фактът, че Бог е Отец, Син и Свят Дух не прави нещастията по-прозаични или по-поносими, но поне ги предвещава. Трябва да сме готови. Напрежението е загнездено в самото сърце на Троицата. Различни сили действат в различни посоки. В Триединната Божествена природа, Отец, Син и Свят Дух пребъдват във взаимна обич и съвършена хармония. Те са фуга — сложна и преплетена мелодия. Фугите обаче предполагат добро съчетание на напрежение и дисхармония. Вярващият в Троицата Бах е бил майстор на дисхармонията.
Унитарианецът смята, че всякакво различие или дисхармония е нещо лошо. Триединството пък предполага, че парадоксите носят слава. Фугата е неспособна на продължителна монотонност. Фугата предполага свещено напрежение, както в Троицата. Това е неразривна част от характера на Бог.
Когато това триединно и свято напрежение се проявява в един грешен свят и в пиеси, които самата Троица режисира, ние виждаме в изгорените детски лица колко опасен може да бъде Бог. Тогава съзираме и милостта на опасния Бог в смъртта на семейството на Йов. „Огън от Бога падна от небето… и ги погълна, и само аз се отървах да ти известя“12.
Богът на Авраам не пише картички с благопожелания. Той не е корпоративен застрахователен агент. Не е и капитан на ваканционен кораб, чиято задача е да направи пътуването ни възможно най-приятно. Той е тук, за да преобръща маси и да изгражда хора, които тичат с Него. „Ако тичаш с пешаците и те те изморят, тогава как ще се надпреварваш с конете?“ (Еремия 12:5). Той иска хора, приличащи на коне, хора, чиито шии са „облечени в трептяща грива“, „присмиват се на страха“ и не се отдръпват „щом свири тръбата“. Не става дума за сила, а за характер, напрежение, Триединство. В тази заплетена историческа постановка е нормално да има напрежение. Изпитанията и нещастията са нещо нормално. Как смеем да сме изненадани от злините? Как смеем да се правим, че ги няма и да се държим за полата на мама? Това не е светът на Бога на Авраам. Уилямс отбелязва също, че „…противоречието… е абсолютно необходимо, ако искаме взаимоотношенията ни с Бог да достигнат зрялост. И ако тази абсолютна необходимост не бъде осъзната, няма да разбираме какво ни се случва и ще бъдем смазани под тежестта на непосилното чувство за вина. Може и да подтиснем противоречието, в резултат на което ще чуваме само смътния му, изкривен шепот в подсъзнанието си, докато външно продължаваме да сме Божиите мили деца, повърхностни и безплодни полу-хора.“
Яхве копнее за „вярващо в Бога потомство“ и това означава хора, които са като Него, хора които са свети, милостиви, непредсказуеми и опасни.
Отговорът на Авраам
В Авраам виждаме кой е най-добрият отговор на заповедта на Яхве да бъде жертван Исаак. Авраам е разбирал характера и личността на Бог по-добре от нас и от Йов. Добрият приятел знае какво мисли другият и как постъпва, когато играе.
Не бива да забравяме през какво беше преминал Авраам до този момент. Той беше послушал Божия призив да напусне Ур, беше водил война срещу похитители, беше противостоял на Фараон, беше видял Содом да избухва и се беше обрязал. Божиите странности са му били вече познати.
Авраам разкрива до голяма степен взаимоотношенията си с Яхве, когато се смее пред Него. В Битие 17-та глава, Бог казва на Авраам, че Сарайя ще роди син. „Тогава Авраам падна на лицето си и се засмя, и рече в сърцето си: „На стогодишен човек ли ще се роди дете? И Сара, която е на деветдесет години ли ще роди?“.
Какъв отговор само! Можете ли да си представите Бог да ви говори с глас? Как си представяте да паднете после на лицето си и да се смеете на Бога? Авраам се смее тук дори не толкова от радост, колкото на смахнатата идея, че ще бъде дядо със син. Смее се на това, че е абсурдно да предусетиш следващата стъпка на Бога. Само приятел може да се държи така. Това не е неуважителен или непочтителен смях. Това е смехът на приятел, който знае и обича. Този именно е човекът, който повежда Исаак към жертвеника.
Въпреки това, почти винаги ни описват Авраам, в случката с жертвата, като обезумял, съсипан от скръб и обезверен. Един автор казва, че това е било „сърцераздирателно изпитание“, а един друг казва, че „думите „вземи сега сина си, твоя единствен син Исаак“ сковали сърцето на Авраам“. Трети казва, че „Авраам се измъчвал“ от това, че ще загуби сина си. Веднъж гледах как един актьор изигра Авраам, плачейки безутешно след като чу заповедта да убие сина си.
Прочитът на Киркегор изглежда също до голяма степен не схваща смисъла. Дори и да се абстрахирате от очебийния му индивидуализъм, Киркегор все пак отнема думата на Бога. Ако Божият характер е лишен от смисъл алтернативата е да прегърнем абсурда.
Текстът обаче не дава нито един от тези отговори. Защо ги приемаме тогава? Сякаш сме малки Йов-овци унитарианци. Авраам е бил наистина изпитан, това ни казва текстът. Но нищо не подсказва мъка или плач. Защо не си представим вярата на Авраам като победоносна и дръзка? А може би е изкачвал планината тананикайки си, без сянка от страх, понеже е познавал Божия характер? Няма безсмислие, което Божият характер да не изпълни със съдържание.
Посланието до евреите ни дава по-ясно обяснение. Там Авраам не се страхува, а е изпълнен с доверие. Той казва на слугите, че двамата с Исаак ще се върнат след малко. Евреи 11:17–19 казва, че „с вяра Авраам, когато го изпитваше Бог, принесе Исаак в жертва, да! оня, който беше получил обещанията принасяше единородния си син — оня, комуто беше казано: „По Исаак ще се наименува твоето потомство“, като разсъди, че Бог може да възкресява и от мъртвите — откъдето по един начин на възкресение го и получи назад“.
Авраам заключава, че ще последва възкресение. Неочакван ход. Достоен за удивителния Бог, с който си е имал работа досега. С такъв опасен Бог да вярваш най-често означава да мислиш немислимото. „Нека Бог бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив“13. Да си приятел на Бога означава да приемеш за даденост, че не можеш да съдиш за нищо от пръв поглед, че разумните доводи често пъти съвсем не водят до истината. „Положил си всичко под нозете му, освен…“14.
Авраам е знаел как да не се доверява на простата интуиция. Към този момент той вече е знаел, че Йехова играе с ножове. Знаел е, че Бог харесва орли, харесва и уродливото. Той заключава, че Бог е достатъчно опасен, че да му заповяда да убие Исаак и после да възкреси момчето. За Авраам, заповедта да жертва Исаак само външно е била филм на ужасите — той е разгадал ставащото и е знаел, че Бог е свят, състрадателен… и опасен.
Не е за учудване, че Авраам е бил приятел на Бога. Авраам не се е чувствал неудобно от този свой приятел. Обичал е и тази Негова страна — че е опасен. Така се става приятел на Йехова.
Опасност на Кръста
Разбира се, не можем да схванем колко опасен е Бог докато не разгледаме докрай Авраамовата жертва, чиято завършеност не може да се сведе до овена, заместил Исаак. Цялата история е тунел към бъдещето. Сама по себе си тя е непълна.
Писанието ни дава множество известни паралели. Исаак и Исус са и двамата единствени синове; и двамата са родени по чудотворен начин. И двамата биват отведени на хълма Мория, в северния край на храмовия хълм, на Голгота. И Исаак, и Исус носят дърва на гърба си. И двамата имат тридневно изпитание, последвано от възкресение.
Но по времето на Исус на хълма Мория действащите лица вече не са Авраам и Исаак, а Бог Отец и Бог Син — Христос — не просто съвършен Агнец, но и опасен звяр — Лъвът от Юдовото племе. А и по времето на Христос историята е още по-ужасяваща. Апостолите дори не присъстват. Този път никой не спира ножа на Авраам и Отец жертва Сина. Не можем да си представим по-свята опасност. Самопожертвувателен. Величествен. Непредсказуем.
Повечето от нас замечтано гледаме към Авраам. Отговорът на Йов е по-лесен. Във всеки случай аз няма да се правя на Авраам пред някое изгорено дете. Всички ние, навели глави, изчисляваме „гьозума, копъра и кимиона“15, докато Троицата режисира тази изумителна опера — Историята. Да имахме само усета на Авраам! Достатъчно бързо да разпознаваме опасния Бог и изправени пред нещастието да отговорим с благоговение: „По дяволите! Ти ще го възкресиш от мъртвите, нали!?“.
Това е Христовият ум. Това е Богът на Авраам — пленителен и преливащ от живот.
Да не беше само Т. С. Елиът16 с неговото „Човек не може да понесе твърде много действителност“.
* Илюстрация: Уилям Блейк (1757–1827), Бог отговаря на Йов от бурята (1805), детайл.
1 Оригиналът е на разположение на www.credenda.org/images/stories/pdf/16-3.pdf, стр.4. (тук и надолу всички бележки са на преводача)
2 Всички цитати от Бъчвата с Амонтилядо на Едгар Алан По са в превод на Огнян Ковачев.
3 Битие 22:1-5
4 Евреи 12:29
5 Х. А. Уилямс — бивш декан на Тринити Колидж, Кеймбридж, понастоящем монах в англиканската монашеска „Общност на възкресението“ (Community of the Resurrection).
6 NIV (New Inernational Version) — един от най-разпространените съвременни, англоезични преводи на Библията
7 Йов 2:9
8 Йов 1:1
9 Ани Дилърд — съвременен американски автор. Получава Пулицър през 1975 г. за книгата Pilgrim at Tinker Creek. Родена в презвитерианско семейство, наскоро тя се присъединява към католицизма.
10 Ралф Уолдо Емерсън (Бостън, 1803 г. — Конкорд, Масачузетс, 1882 г.), американски философ
11 Унитарианство — отричане на доктрината за триединството на Бог. Някои смятат, че исторически унитарианите се характеризират като свободомислещи дисиденти с тенденция към рационализъм и хуманизъм.
12 Йов 1:16
13 Римляни 3:4
14 1 Коринтяни 15:27
15 Матей 23:23
16 Томас Стърнс Елиът (Сейнт Луис, 1888 г. — Лондон, 1965 г.), британски писател от американски произход.