„И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа си на всяка твар (или плът) и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; още и на слугите си и на слугините си ще изливам от Духа Си в ония дни и те ще пророкуват.
И ще покажа чудеса на небето горе и знамения на земята долу — кръв и огън, и пара от дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина и луната в кръв, преди да дойде великият и бележит ден Господен. И всеки, който призове името на Господ, ще се спаси“ (Деяния 2:17-21).
Петър цитира от пророк Йоил, който говори за изливане на Духа в последните дни, непосредствено преди деня Господен, т.е. пришествието на Господ като съдия1. Според него катастрофални знамения в небето ще съпътстват това събитие. Вярващите в Библията евреи от първи век очаквали апокалиптичен завършек и затова щом виждат един от белезите — как Духът се излива върху събраните там повярвали евреи — те приемат, че и другите знамения ще последват и че наистина, апокалиптичният завършек ще настъпи съвсем скоро. Посланието на Петър било ясно: ако искат да избегнат наказанията, които очакват света, трябвало да се разграничат „от това извратено поколение!“ (Деяния 2:40).
Контекстът на пророчеството на Йоил предполага, че „всяка плът“ се отнася до „всички евреи„. В деня на Петдесятница Духът се излива върху някои евреи, но това е само „капаро“ или залог за нещо, което ще бъде „доизплатено“ или ще се изпълни окончателно, когато в последните дни възстановеният Израел бъде изпълнен със сила.
Историята показва, че пророчеството в Йоил не се е изпълнило докрай в деня на Петдесятница, защото останалите знамения не са се състояли. С други думи все още не сме видели изливането на Духа върху всички евреи. Повярвалите неевреи са отговорни за тълкуването на пророчествата на Йоил като сбъднали се за тях самите и без окончателно изпълнение за „всички евреи“ в последните дни. Няма как да помирим това с библейския текст. Вярващите неевреи трябва да знаят, че в кръщението си с Духа те предвкусват нещо, което ще преживеят всички евреи в последните дни.
Разбирам хилядите евангелски християни по света, отблъснати от самодоволното важничене на харизматичното движение. Вместо смирена благодарност за това, че са имали щастието да участват в първоначалното изпълнение на пророчеството, харизматиците са склонни да гледат отвисоко на тези, които не притежават, според тях, белезите на изления Свят Дух. Не разглеждат дара на Духа като част от бъдещето на Израел като нация, покорна на Бога.
Духът като залог
„…тъй щото, да бъдем за похвала на Неговата слава — ние, които отнапред се надявахме на Христос. В Него повярвахте и вие, когато чухте словото на истината, т.е. благата вест за вашето спасение, и като повярвахте, бяхте (така да се каже) подпечатани с обещания Свят Дух, като залог за нашето наследство — докато Бог изкупи напълно притежанието си — за похвала на Неговата слава“ (Ефесяни 1:12-14).
Съвсем ясно е, че според Павел изливането на Духа не е самоцелно, а е залог за пълнота — наречена „наследство“ — която ще настъпи в края на дните, когато Бог изкупи Израел. Независимо от това, залогът, който сме получили, е огромен, защото Духът е самият Бог, изливането му обаче в пълнота ще се сбъдне окончателно в народа на Израел. Вярващите неевреи в момента предвкусват това, което тепърва предстои с идването на царя и установяването на царството му.
Господ няма да дойде и да угоди на църквата като я грабне преди началото на възмездията му. Останалите живи при пришествието му ще се срещнат с него във въздуха, но използваната тук гръцка дума parousia означава в действителност посрещане и придружаване на сановник при възкачването му на почетно място и управляване и царуване заедно с него. Ако Ерусалим ще има честта да е седалището на Божествената власт, а Израел ще е инструмент на Бога в разпростирането на тази власт над народите, те действително имат нужда от изливането на Духа в пълна мяра.
Макар и неевреите да са получили Духа „с мярка“, тази мярка е най-скъпоценна и не бива да се подценява или пренебрегва. Дарът на Духа е изпълнение на заветното обещание спрямо Израел. Правилното му разбиране ще ни доведе до смирение.
Изливането на Духа навежда и насочва към бъдещето, а без него всяка църква е отчасти ограбена. Когато не очаква свършека и свързаното с него доизпълнение на пророчествата църквата е загубила идентичността си на църква. Затова, когато не се отъждествяваме с това бъдеще, понеже нямаме Духа, ние буксуваме на едно място — в конвенционалния и предсказуем църковен живот, който е проста последователност от неделни служби. Доказателство за това са най-вече децата ни, които се отегчават от църквата и често трябва да ги влачим за врата на служба. Те нямаше да седят на църква с нетърпение да си тръгнат, нито биха ги прелъстили други, съмнителни развлечения, ако живеехме в очакване на края. Като цяло службите ни са ужасно обвинение срещу нас самите, защото не сме представили на децата си мерило и образец на живот, който да приковава вниманието им и да изисква съпричастност. Не успяхме да ги убедим, че действително вярваме в това, което казваме и че то е истинско. Макар и да не могат да го изразят, за тях ние сме просто някаква неделна култура за възрастни.
По примера на Павел и в нашите уста благата вест трябва да е разкриването на онази укривана в миналото тайна, обяснена от апостолите в контекста на пророчествата за свършека. Контекстът на благата вест е един Израел, който се „спъва“, един Човешки Син — отхвърлен и разпънат от своите си, и един съставен от неевреи народ, „който не е народ“, и чиято цел е да предизвика завист у Израел. Павел поставя своята блага вест в такъв един контекст и това е контекст, който приковава и насочва вниманието ни към въпроса за смъртта и възкресението — което пък връща Христос в центъра на благовестието. Исус отново заема централното място на Цар, защото такава една блага вест улавя изгубения теократичен контекст — нали това именно се подразбира в израза „благовестието на царството“.
Ако не възприемаме Божия Дух и даровете му като белег за Божиите бъдещи намерения — както са проповядвали апостолите и то пред една църква, обкръжена в настоящето от враждебност и светска омраза — ние омаловажаваме задачата на Божия Дух и целта на даровете му. Получава се, че ние сме тяхна първопричина и цел, а не Бог, и остава съмнението дали Той участва в това, дали ни „угажда“ по този именно начин. Колко често сме обърквали силата му с нечия друга сила, без мъдрост, без да ги различим? Вълнуващи преживявания, наслада и изцеление могат да ни осигурят и силите на този свят, за да ни въведат в още по-дълбоко заблуждение.
Нужно е да поставим изливането на Духа отново в контекста на Божия план — възстановяването на един народ, който и в най-малка степен не се вълнува от вечното си призвание, нито иска да има такова, а копнее просто да живее като останалите народи. Независимо от това, написаното за тях ще се изпълни — никой не може да избяга от дарбите и призванието си, в противен случай самият Бог се отрича от себе си.
1 http://artkatzministries.org/articles/israel-and-the-outpouring-of-the-spirit/
* Илюстрация: Обръщането на апостол Павел по пътя към Дамаск, детайл, масло (230 cm × 175 cm), 1601 г., Караваджо (1573—1610 г.), Santa Maria del Popolo, Рим