Реджи Кели
Когато става дума за Божието царство на земята, всички пътища водят към Ерусалим1.
„Молете се за мира на Ерусалим и нека живеят в мир онези, които те обичат!“ (Псалм 122:6 – старозаветният еквивалент на „Да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята…“).
„Ерусалиме, на стените ти поставих стражи, за да не млъкват никога – нито денем, нито нощем. Вие, които припомняте на Господ, не замлъквайте и не му давайте почивка, докато не утвърди Ерусалим и докато не го направи похвален по земята“ (Исая 62:6-7).
Но преди да стане „похвален“ по земята, Ерусалим ще стане първо „омайна чаша за всичките народи“.
„В онзи ден ще направя Ерусалим непоклатим камък за всичките племена – всички, които се опитат да го помръднат, ще се наранят, и против него ще се съберат всичките народи на света“ (Захария 12:3).
Ерусалим е в центъра на задаващата се буря. Неизбежният и неразрешим въпрос за Ерусалим ще се превърне постепенно в пословичния „косъм в супата“, в „горещия картоф“ на международната политика, който заплашва световния мир и стабилност. Непреклонната позиция на евреите спрямо Ерусалим най-вероятно ще е причината за предсказаната от пророците вълна от глобален антисемитизъм. Всъщност Бог е определил именно Ерусалим, най-костеливият орех, да увлече всичките народи в конфликт, който да доведе до Армагедон и до Деня Господен.
„Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия твой град за 1) прекратяване на отстъплението, 2) за приключване на греховете, 3) за изкупване на вината за беззаконието, 4) за установяване на вечна правда, 5) за прекратяване на видението и пророчеството, и 6) за да се помаже Пресвятият“ (Данаил 9:24).
Спорът за Сион2 е само продължението – в последните дни – на една древна и жестока битка, която се води на небето и на земята и в чийто център стои „светият завет“. Ерусалим е мястото, където Бог е „настанил името Си“, географската точка, от която ще управлява цялата Земя. Затова срещу този град „заговорничат народите и племената съзаклятничат напразно“. В последните дни ще се състои развръзката на зародилия се още в шатрите на Авраам раздор, определен от самото начало да противопоставя потомците на Авраам до деня, в който тези древни братя ще се помирят най-славно с настъпването на тъй образно описания в Исая 19:18-25 месиански мир. Въпросът за сключения от Бога завет неизбежно води и до въпроса за Божия суверен избор – Неговото божествено право да избира, когото пожелае. Този най-дразнещ от всички въпроси предизвиква най-силно смущение, когато говорим за Ерусалим и Обещаната земя.
Ако кажем, че Бог е този, който избира и призовава, де факто казваме, че Бог е суверен и всичко решава Той, а това е истинска „рибена кост“, която Бог предварително знае, че ще задави всеки хуманизъм („естествения човек“) и ще провокира яростта на „началствата и властите“. Това е така най-вече, защото Божията мъдрост, която се изразява в принципа „всичко е по благодат“, противоречи в най-висша степен на идеята, че правото на обещания и на наследство почива на някакви човешки качества, добродетели или заслуги (което е всъщност етичният принцип, че получаваш това, за което си се преборил, според нравствената система на хуманизма).
Божият план е, чрез неговата забулена в тайнственост мъдрост – разкрита най-напред в кръста на Христос и отново, в края на настоящата епоха, в хора, които „не обичат живота си дотолкова, че да бягат от смърт“ – Сатана да бъде окончателно свален и възгорделите се и непокорни управители на тъмнината в този свят да бъдат също окончателно победени и свалени от престолите им, за да се сбъдне онова дългоочаквано „сега“ – „…сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на неговия Христос, защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог“ (Откровение 12:10). И също – „…световното царство стана царство на нашия Господ и на неговия Христос и Той ще царува до вечни векове“ (Откровение 11:15).
Спорът за Сион е режисиран така, че насила да накара всичките народи да си зададат най-дълбоките въпроси относно Бога – а именно, че Той има своя предвечна цел, че е суверен и управлява всички неща. Това са ключови въпроси. Спорът за Сион има за цел да привлече вниманието на целия свят върху факта, че Бог има правото да избира и върху последствията от сключения между Него и Израел вечен завет, който народите винаги са презирали, нарушавали и оспорвали най-дръзко (Исая 24:5). В действителност всичките народи ще бъдат принудени да разгледат тези страшни въпроси в мига, в който, по Божий промисъл, всички прожектори се насочат към Ерусалим.
Защото въпросът за Ерусалим поставя въпроса за Божието върховенство и господство. Той ще бъде арена на последния и решителен сблъсък между Бога и „духовните сили на нечестието в небесни места“. Тяхната манипулативна власт над правителства, институции и хора ще бъде разобличена и прекършена чрез наказанията, които ще се стоварят над всичките народи, заради нежеланието им да приемат мястото, което този град заема във вечния план на Бога –столицата, от която Бог ще установи своето теократично управление над народите (Псалм 2; Михей 4:1-8). Ето как окончателното детрониране на „небесните началства и власти“ е свързано с разрешаването на всички въпроси, по които народите спорят с Бога и които ще се обострят и кристализират в спора за Сион.
Един конкретен хълм (Сион) и един конкретен град по Божие повеление биват завещани на един конкретеннарод, при това единствено въз основа на Божия свободен, суверен избор по благодат. Нима има по-върховно предизвикателство за идеалите и логиката на хуманизма? Нима има нещо по-скандално от това? Този избор обаче, предвещава също гибелта на заграбилите властта, узурпаторски сили на нечестието, които се борят срещу намерението на Бога да управлява всичките народи от този град. Показателно е, че самата титла на Сатана – „клеветник“ (или „този, който се противопоставя“) – се среща първо в един текст в Захария 3, където се говори за Божия суверен избор на Ерусалим. Пророците често оприличават Ерусалим на Содом и Вавилон – вярната съпруга, станала блудница – и Исус също говори за централната роля на този град включително като олицетворение на измяната и бунта: „Обаче трябва днес и утре, и вдругиден да пътувам, защото не е възможно пророк да загине вън от Ерусалим“ (Лука 13:33; вж. също Откровение 18:24 и 17:16-18). Логично е прочее звярът да убие двамата пророци от Откровение 11 именно в Ерусалим. Неслучайно и Антихрист, в духа на узурпаторските стремежи на Сатана, „ще постави шатрите на палата си между моретата, върху славния свят хълм“ (Данаил 11:45). Исая 14:13 изглежда подсказва, че Антихрист се стреми да завладее Ерусалим и да го направи своя столица, защото Сатана винаги се е бунтувал срещу избора на Месия да управлява именно от този град: „…а ти казваше в сърцето си: ‘Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на хълма на Божието събрание, откъм северните страни“. А „северните страни“ определено е препратка към Ерусалим, защото така го описват и синовете на Корей: „Красив по възвишеността си, радост на цялата земя е хълмът Сион, гдето по северните му страни е градът на великия цар“ (Псалм 48:2).
„Защо заговорничат народите
и племената съзаклятничат напразно?
Земните царе въстават
и наговарят се князете
против Господа и против неговия Помазаник.
Казват: ‘Да разкъсаме техните окови
и да отхвърлим от себе си техните вериги’.
Този, който обитава небесата ще се изсмее,
Господ ще ги подиграе.
Тогава ще им проговори в гнева си
и ще ги смути в яростта си:
‘Аз помазах своя Цар над Сион
– моя свят хълм’“ (Псалм 2:6).
Какво кара хората да се противят на Божия избор повдига и по-дълбокия въпрос за това какво стои в основата на взаимоотношенията им с Бога. Едва ли има по-важен принцип на личното спасение от признанието, че благодатта не е „по заслуги“, че Божият дар не зависи в абсолютно никаква степен от човешки качества или добродетели. Макар Божият избор да предполага нуждата от ново сърце („трябва да се родите отново“ е призив както към отделния човек, така и към народите), това изискване за ново раждане никога не е основание за самия Божий избор по благодат (Римляни 9:11). Той се крепи на предвечното Божие предопределение чрез вечен завет, гарантиращ оправдание с правда от съвсем различно естество – тази на самия Бог. Вярата е инструментът, чрез който Господ става „наша правда“, за да не може човек да предяви каквито и да било претенции или да изтъкне каквито и да било свои заслуги.
Яков ще се превърне в Израел чрез силата на Бога, на определеното време („всичко това ще се изпълни, когато смажат окончателно силата на светите люде“ – Данаил 12:7). За отчуждилия се и отстъпил от Бога народ това ще означава да се „въведе вечна правда“ (Данаил 9:24). Точно, както при личното спасение и правдата на Яков „в онзи ден“ ще бъде незаслужен дар от Бога, въз основа на избор по благодат „преди създанието на света“, който не зависи в никаква степен от човешки дела или воля. Народът Израел ще бъде публично свидетелство, че спасението е изцяло Божие дело, получава се единствено по благодат, единствено чрез вяра, единствено чрез Христос и че тази благодат се основава на Божий избор. Но защо избор? Павел отговаря: „…близнаците не бяха още родени и не бяха още сторили нито добро, нито зло, за да се знае, че Божият избор не зависи от дела, а от Този, който призовава…“ (Римляни 9:11). Обещанието е за избраните, защото благодатта се състои именно в това – в суверенното право на Бога да избира и на основата на този избор да подарява или не своята благодат („съживява тия, които иска“ – Йоан 5:21, Римляни 9:18).
Ето как вечната омраза на Исмаил към брата, на когото принадлежи обещанието, ни води до корена на обещанието и благодатта. Въпросът не е в това, че някой просто не е съгласен с избора на Бога, а че има дързостта да се изправи срещу Него и да оспори Неговото право да избира, което от своя страна говори за непълно проумяване на състоянието на човека след грехопадението и на неговото единствено решение. Затова дилемата, която поставя Ерусалим (и сянката, която той хвърля в цялата човешка история – т.нар. „еврейски въпрос“), от самото начало има за цел да повдигне пред всичките народи едни въпроси, които далеч надхвърлят проблема за самия Ерусалим, а именно – какво всъщност е правдата, получена по избор и по благодат и описана от Павел най-добре в посланията до римляните и ефесяните!
Разумно е да очакваме, че по предопределения Божий план за последните дни, тези най-важни въпроси ще излязат на дневен ред и най-накрая всичките народи ще бъдат принудени да размислят какво прави човека праведен и какво всъщност представлява понятието благодат. В своя премъдър план Бог е наредил Ерусалим да породи точно тези въпроси.
* Илюстрация: Ерусалим, духовен център на света, от немския картограф Хайнрих Бунтинг, 1581 г., Boston Public Library
2 Препратка към Исая 34:8 – в нито един от българските преводи на този текст в Исая еврейската дума ריב[riyb] не е преведена с основното си значение на спречкване (Битие 13:7), спор, разпра (Второзаконие 25:1), съдебно дело или спор (Изход 23:3 и Второзаконие 17:8), противопоставяне (Йов 31:35) и съперничество (Исая 41:11) и съответно всяка препратка на автора към Исая 34:8 изключва дословното цитиране на някой от българските преводи, макар Новият превод (НП) да предава много добре в този стих идеята за Божие възмездие над всички неприятели на Сион (бел. прев.).