Томас Хауърд
Извадки от книгата Christ the Tiger1
„Но той беше фигура, която не можехме нито да владеем, нито да опитомим. Направихме го запазена марка и събирахме авторски права, построихме светилища и постановихме церемонии, в които да го затворим, а после безпомощно гледахме как ни се е изплъзнал. Той не е мощи, които да изложим в храма. Той беше човешка фигура, а човек трябва да живее, да се движи сред другите хора, иначе умира. Но този човек определено беше жив. Презря моралните ни съображения да го приютим и да подкрепим учението му. Говори на висок глас и свободно, а думите му нямаха нужда от ничия подкрепа.“
„Когато се опитахме и ние да допринесем с нещо, представяйки се за самата благост и благоразумие, давайки десятък от джоджена, копъра и кимиона, измисляйки или дори отричайки ритуали, го видяхме как се спуска над нас, изгаря и стрива усилията ни на дребна плява, призовавайки ни пак към лудост, риск, смирение, любов. Точно когато си мислехме, че трайно сме спечелили благоволението му, като сме изградили доктрина-мечта или перфектната църковна служба, или пък бетонен морал, той избяга от нас и се върна с чук… да троши. Независимо от старанията ни, не можахме да го овладеем. Не можахме да го покровителстваме. Не успяхме да го затворим. Защото той винаги изникваше като наш съдия, разобличавайки цинизма и страха ни с прямотата и твърдостта на своята любов. Светските ни планове раздра на парцали, заплашвайки ни с погибел, а религиозните ни тактики стри на прах, проповядвайки любов.“
„Яви се като човек, а показа живот, напълно чужд за всички ни… Думите му бяха едновременно смъртоносни и животворящи. Смъртоносни, защото бяхме наясно с непоправимата си алчност — силата, която ни кара да крещим за лопатката в пясъчника, да се предреждаме за билети, да се втурваме към свободното място в рейса, да се пъчим с уменията си, да се перчим с дрехите си и да се предаваме лекомислено на удоволствия…”
„Но аз ви показвам един различен път. Той е чужд и плашещ. Нарича се Любов. Той иска да спреш да търсиш трескаво как да залепиш пръснатите наоколо парченца радост и суета. Да спреш с опитите да изпъкваш за сметка на другите. Да прекратиш усилията да се изкараш справедливо търсещ най-удобното място под слънцето с презумпцията, че другите не са достойни за него. Той иска всъщност да умреш…“
„Призивът му беше смъртоносен, защото прегази също всичките ни колчета и въженца, с които грижливо бяхме оградили и гарантирали религиозното си спокойствие. Погледна на литургиите и на броениците ни, на молитвените ни събрания, на групите за изучаване на Библията и на личната ни набожност и каза: ‘Да, добре, добре, прави сте да смятате, че за да си добър е нужно да си и строг, и бдителен, и съблюдаващ заповедите, но новолунията ви и съботите ви, и воловете ви, и олтарите ви, и одеждите ви, и евангелските ви хорове, и забраните ви, и изучаването ви на Библията са глупости, които ме отвращават, защото се кланяте на тях, когато единствен АЗ СЪМ. Тамянът ви е зловоние, а Библиите ви с коментари — хартия за боклука. Събранията ви са досадни, а късогледата ви екзегетика е задушаваща. Спрете се, погледнете назад и помислете пак какво поисках от вас: да вършите правда, да обичате милост, да вършите добре определената ви работа, да се обичате един друг, да ме почитате със сърцето си — със сърцето си — да бъдете радостни и благодарни, и скромни, а не важни, изпити и сухи’“.
„Но призивът му беше и животворящ, защото обяви, че… Радост, а не Разруха е финалният акорд. Донесе ни вест, каквато не бяхме и сънували. Показа ни колко сме ограничени и в плен на условности, несъответствия, фаталности, непостоянства, разложение и смърт и каза: „Да!, да!, да! така е — прави сте да реагирате с ужас, страх и отчаяние… ако няма друго освен описаното. Но друго има.“
* Илюстрация: Лъв от средновековен бестиарий, първата четвърт на XIII в., British Library, тук.