Тялото Христово е вечен шедьовър и не мисля, че сме оценили достатъчно Божиите намерения за Него. Не показваме уважението и почитта, които Тялото заслужава. По-скоро сме неадекватни един към друг. Това отчасти трябва да има нещо общо с нашата неспособност да разпознаем Тялото, изпълнени с някакъв вид прозаично и апатично неуважение. Ние не уважаваме Христос в Неговия народ, нито пък уважаваме разнообразието в Божиите хора с всичките им присъщи разлики. Държим се избирателно и откликваме по-лесно и пристрастно към онези, с които си приличаме и следователно не виждаме пълнотата на Христос в Неговото Тяло. Иска се откровение и тук отново има опасност да вземем нещо много свято и да го превърнем в нещо обичайно. Словоохотливо произнасяме израза ‘Тялото Христово’, но значи ли това, че го разбираме? За мен откровението за Тялото дойде в борбата със собствената ми жена, опитвайки се да помирим евреина и не евреина, мъжа и жената. Съществуват какви ли не противоречия между нас, но славата на Бога се открива най-силно, когато вземе две противоположности и направи от тях ‘един нов човек’. Именно в антагонизма, търканията и проблемите на помирението, човек започва да улавя нещичко от гениалния замисъл на Тялото като организъм – да бъдем ние едно, както Синът и Отец са едно – въпреки, или именно във всичките ни различия и несъгласия.
Съществуват огромни разминавания между легитимните призвания в самото Тяло Христово, например тези на учителя и пророка. Учителят е ‘правило след правило, заповед след заповед’. Той е крайно придирчив към всяка дума от Писанията, но пророкът действа по друг начин. Той държи Словото, но понякога излиза отвъд буквалния му смисъл или напротив – държи с голям инат на нещо привидно незначително. Това дразни светоусещането на учителя, докато пророкът се засяга от онова, което той разглежда като ограниченост във виждането на учителя. Самият Бог е поставил тези разлики, знаейки предварително, че ще има вродено напрежение или противопоставяне.
И тъй, ако Бог е предопределил всичко, което Той има предвид, във всяка нация, да се извърши чрез Неговото Тяло, довеждайки до успех намеренията си в Последните Дни, тогава се налага да имаме по-голямо уважение и почит към феномена, който представлява Христовото Тяло. Нека не бъркаме този термин с неговото институционално звучене, което намираме и в харизматичните и евангелски църкви, където институционалният манталитет и нагласи често надделяват. Именно заради разводнения ни, сантиментален език и липсата на усещане за Тялото, сега вече говорим и за единство на Тялото Христово, имайки предвид някакво екуменическо единение на Католици и Протестанти, или за това как различни деноминации постигнали някакво организационно съгласие. Не ми достигат думи за да опиша това извращение. Несъмнено това е карикатура на Божествените намерения и тя се корени в грешното и лишено от мисъл използване на Християнския език. Тялото – това е жив организъм; то е свещено, свято, и само в тази му форма то е има живота на Главата, с която е свързано. Това истинско Тяло Христово, ненатрапчиво и непризнато от този свят, винаги е било и ще бъде обект на противопоставяне и стълкновение там, където институцията е надделяла.
“И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служенето, за назиданието на Христовото тяло” (Ефесяни 4:11-12).
Не е чудно, че институционализираната църква, с каквото и име да се нарича, не е благоразположена към изпратените от Бога апостоли и пророци. Институциите искат да се снабдиш с нужните акредитиви, като отидеш в техните училища и семинарии. После те наричат ‘благовестител’, ‘пастор’ или ‘учител’ и вече си готов да се впишеш в поставените институционални рамки, но това не значи, че Бог признава или застава зад твоята служба за Него. Истинското Тяло Христово ще признае и приеме онова, което му е органически присъщо и ще отхвърли онова, което е несвойствено. Обратното също е вярно: органичното, живото, не се вписва в институцията – двете са диаметрално противоположни.
Плановете на Бога, които касаят Неговото завръщане, установяването на Царството Му и Неговата вечна слава ще се осъществят единствено чрез Тялото Му. И все пак, самото естество на този жив организъм предполага всички болки и терзания свързани с растежа, чрез който се достига до пълнотата желана от Бога.
“Докато всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син – в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешките заблуди, в лукавство, по измамни хитрости; но, действащи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на Тялото за своето назидание в любовта.” (Ефесяни 4:13-16).
Стих 15 започва с думите ‘действащи истинно в любов’, което е абсолютна необходимост в Тялото, но може да бъде избегнато във всяка църква, която не е Тялото, а неговата институционална карикатура. Можеш да ходиш цял живот на събирания в такъв тип църква и нито веднъж да не ти се наложи или да не ти дадат възможност да действаш и говориш истинно и в любов; но влезеш ли веднъж в Тялото, това се превръща в ежедневна необходимост. Процесът на назидание и изграждане е предизвикан от това, което ние самите, като отделни части, предоставяме на това Тяло, довеждайки до неговия растеж и съграждане. Да градиш значи да съдействаш за образуването и раждането на желаното от теб. Главата, към която сме свързани, доставя всичко нужно, но как става това на практика? Проблемът не е в Главата, обаче колкото и щедра да е тя в желанието си да вдъхне, да предаде своя живот на Тялото, той може да бъде задушен, съсухрен и възпрян.
По-стиснати сме един спрямо друг, отколкото можем да си представим. С лъжичка мерим времето си, вниманието си, интереса си, подаръците си и парите си. Това, което Господ иска, и което изпълва дома с благоуханието на Христа е едно щедро възлияние върху Тялото – виждайки почитта ни към Главата, към която то е съединено – Тяло, което е единен Божествен организъм. Винаги питам хората “Към какъв израз на Тялото Христово си се присъединил?”. Това е различно от “В коя църква ходиш?”. Църквата, в която ходиш може да е мястото на твоето служение като твое призвание, твоя нива. Можем да седим в някоя църковна сграда, но ако това не представлява израз на Тялото, тогава губим потока на живота, бликащ от Главата, с която може да бъде свързано само живо Тяло. Прочее, на това място не бихме могли да назидаваме и изграждаме себе си в тази любов и живот, посредством доставяното от “всяка става, според съразмерното действие на всяка една част.”
Тук напомням нещо, което е абсолютно противоположно на всяка пасивност. В обстановка на шаблонност ние седим бездейни, тактувайки събранието от време на време с нашите “Амин” или “Алилуя”. В Тялото обаче, това е абсолютно неприемливо. “Когато се събирате”, казва Павел в 1 Коринтяни 14:26,“всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание”. Ето така, онова, което дава живот на Тялото е изявено пред очите на самото Тяло. Кога сме били насърчени в това “всеки има”? По-скоро ни е било внушено да сме пасивни и да гледаме на добре подготвени мъже, които знаят как да водят службата. Освен това, ние сме готови да платим цената на това за да се освободим от духовното задължение да споделим някоя песен или химн, някой чужд език, тълкувание, пророчество, откровение или поучение. Затова тялото е измършавяло и недохранено. Не можем да растем и затова сме отпуснати, разчленени и анемични. И ще останем слаби и немощни, ако това животоспасяващо правило не бъде приложено от нас и сред нас. Нямаме извинение, с което да оправдаем своето бездействие и пасивност. Когато се събираме, трябва вече да сме се подготвили в скришната стая, с пълната надежда, че Бог ще ни оживи и ще даде нещо чрез нас.
Когато Павел се връщал след година-две по местата, където бил основал църкви, трябвало само да постави старейшини. Това не било някакъв произволен избор, а признаване на онези, които Бог вече бил издигнал. Павел виждал зрелостта, която била вече явна у някои мъже. Забелязвал онези, които били израснали за да поемат отговорност в надзираването и грижата за другите, после полагал ръце на тях и се молел за тях пред Тялото, като с това той ги признавал и поставял за старейшини. Проявлението на Тялото в тези градове бързо нараствало и възмъжавало в отсъствието на Павел, защото всеки имал да предлага псалом, имал поучение, и т.н.
Единството на Тялото
„Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие!“ (Псалм 133:1).
Единството не е лесна работа. Това не е нещо, което да наредим, насилим или постановим политически. Когато го придобием и установим, трябва да го пазим с голяма ревност. Думата ‘живеят’1 говори за нещо повече от мимолетност. Става дума за нещо последователно, изискващо забележително посвещение за да се получи.
„Угодно е като онова скъпоценно миро на главата, което слизаше по брадата, Аароновата брада, което слизаше по яката на одеждите му, угодно е като ермонската роса, която слиза на сионските хълмове; Защото Господ там е заръчал Благословението – Живота до века“ (стихове 2-3).
Това помазание не е белег за нашата лична вещина или единствено по рода си призвание, но е нещо, на което ние се наслаждаваме заедно, което слиза отгоре върху главата на Аарон и се стича по брадата му. Но ако мислим индивидуално, особено за призванието си, дарбата си и служението си, ние си представяме помазанието, като производно на нашите дарби. Дълбоко съм убеден, че помазанието от Бога, което е животът от Бога и силата на Бога, е въпрос на нашата причастност към Тялото, което пребъдва в единство. В началото е било така и накрая пак ще бъде така. “И голяма благодат почиваше на всички тях”. Благодатта е била присъствието на Божия Дух, защото те са били ‘всички’. Това са били хора калени заедно. Това е повече от това да седим просто един до друг. Имало е единство по-силно от проста близост. Това единство е плод на взаимно претърпяване в нашите провали, немощи, слабости и унижения. То е отгледано всред любящо обкръжение, което позволява да се провалиш, да сбъркаш и да не бъдеш осъден. Това е среда, която е свидетел на слабостта и недостатъка на брата и говори за него на Христа в молитва. Бог е запазил Своето помазание за хора, които живеят и пребъдват заедно в единство. Там Той е положил благословението си и никъде другаде.
„И апостолите с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господ Исус; и голяма благодат почиваше над всички тях.“ (Деяния 4:33)
Те не биха имали сила и балон да надуят, камо ли да проникнат в същата тази еврейска общност, която толкова скоро бе разпнала Христос, ако не бяха пребъдвали заедно в единство. Няма да стигнем до това единство, освен ако не си пробием път през задушаващите исторически структури, в които сме участвали, основаващи се на обичайната неделна служба и изучаване на Библията през седмицата. Нужно е да си проправяме път към това измерение на Божия живот заедно и ежедневно. Няма как иначе да постигнем това пребъдване заедно в единство. Достигането до това единство не е някаква екуменическа постановка, която да се утвърди посредством религиозната вещина на някой човек, но до него достигат само онези, които са готови да платят цената с нужното страдание, което единствено постига целта. Това не е възможност измежду други или поредна алтернатива, но е първоначалната и окончателна Божия воля за всички поколения, особено за последните.
1 В ползвания от автора английски превод ‘dwell’ – ‘пребъдвам’ (бел. прев.)