Християнинът се усеща самотен, защото ходи с Бога в един нечестив свят и този негов път често го отвежда далеч дори от съвестните християни, камо ли от неновородените светски хора. Подарените му от Бога инстинкти зоват за другарство и той търси себеподобни, които ще разберат желанията му, стремежите му, всепоглъщащата му любов към Христос и тъй като в обкръжението му действително малцина споделят неговия вътрешен опит, той е принуден да върви сам.
Неудовлетворените копнежи на пророците за човешко разбиране са ги карали да викат в оплакването си и дори нашият Господ е изпитал това страдание.
Човекът, който действително и вътрешно живее в Божественото Присъствие често ще остава неразбран. Малко са тези, които искат да поговорят с него за това, което го вълнува най-силно и той често е мълчалив и затворен дори сред шумен разговор на верска тематика. Започват да го смятат за мрачен, казват, че малко прекалява и затова го избягват, а пропастта между него и другите става все по-голяма.
Той търси приятели, по чиито дрехи да усети уханието на смирна, алое и касия от техните небесни палати и когато намира някои или дори никой, подобно на Мария, „пази тези неща в сърцето си“.
Тази самота го хвърля обратно в прегръдката на Бога. Не успява да намери другар и това го кара да търси в Бога всичко, което не може да намери другаде.
А. У. Тоузър (извадка от последната, 39-а глава на „Man – The Dwelling Place of God“)